— А ти, тате? — попита Боян.
— Ще дойда и аз. Може днес, а може и утре, ще видим. Ти ще останеш там, ще се погрижиш, щото можеш, за момчето, ала инак няма да мърдаш, ще ме чакаш. Ако трябва да се оправдаеш пред Саръиванов и Кювлиев, проводи Ангел да ги замотае нещо. Разбрахме ли се?
Бяха се разбрали. Бяно не изчака да види приготовлението на сина си (не го смяташе за нужно: той бе сигурен, че Боян ще се справи сам по-добре, отколкото ако би висил над главата му) и като каза още няколко ободрителни думи на Райна, излезе и пое бързешком надолу към Гюр чешма и Фърчиловата воденица. Не мина много време и вече седеше от другата страна на работната маса на доктор Начо Планински. Бяно не заговори веднага — просто не бе имал време да се подготви за този разговор, та не знаеше как да го подхване. И тогава му помогна сам Планински:
— Не ми се виждате болен, господин Силдаров — каза. — Изглеждате по-скоро смутен и объркан. Ако не ви познавах добре, щях да добавя: и малко уплашен.
Старият човек го погледна изненадан — така би погледнал всеки, на когото внезапно са надзърнали в най-скритите кътчета на душата. Той също познаваше лекарят отдавна, още от установяването му в Сливен, но не бяха общували особено, пък и физиономията на Планински не говореше за някаква извънмерна прозорливост: дребно лице, леко скулесто, с черна подстригана брада и подбръснати бузи; имаше къси вежди, които изглеждаха като проскубани, и може би поради тях очите навяваха мисъл за изражение на някаква постоянна тъга. Сега Бяно Абаджи си каза, че докато можеше да се спори дали тези тъмни очи са тъжни или не, нямаше никакво съмнение, че бяха проницателни и схватливи.
— Отгатнахте, докторе — отговори. И на свой ред запита: — Познавате ли внука ми, Стефан Боянов?
— Стефан познавам добре, но не ми се е похвалил, че е ваш внук.
Бяно се поколеба да отмине ласкателството, което се съдържаше в тези думи, но не щеше да се покаже глуповат и наивен.
— Не виждам що за хвалба ще е тази, но нейсе — да не сеем на дъното ряпа. Имаме да говорим за по-важни неща, докторе. — Той потърси погледа на Начо Планински. — Какво последно сте чували за Стефан? Доверете ми се спокойно — подкани го.
Другият явно грижливо претегли думите си:
— Общи приятели ми казваха, че може би е при Стоил войвода. Но и те не бяха сигурни, напоследък Стефан не е бил в Сливен. Значи, повече догадки, отколкото сведения.
— Не са догадки, а жива истина. Стефан действително се е присъединил към четата в Жеравна. — Кратко мълчание. — Дошъл съм за него, докторе. Той е болният, не аз — точно както прозряхте.
— Разкажете ми всичко подробно, господин Силдаров.
Бяно Абаджи му предаде всичко, каквото знаеше от Йордан Пенеолу. Предаде го с подробности, а не както на Боян и Райна. И завърши с въпроса дали д-р Планински би се наел да прегледа Стефан горе, на Барите. Вместо отговор лекарят мигом стана и се залови да наслагва разни инструменти и лекарства в чантата си.
— Благодаря за човещината, докторе — каза Бяно Абаджи. — Ала искам да съм честен с вас. Представяте ли си какво ще стане, ако се разбере, че сте лекували или дори само преглеждали човек, който с пушка в ръка е воювал против султана?
Над чантата си Начо Планински го изгледа с тъжните си очи.
— Лекарят, господин Силдаров, воюва не като убива вражеските войници, а като лекува своите.
Докторът беше слаб и възнисък. Като чу последните му думи, на Бяно се стори, че той буквално пред погледа му порасна с две педи.
— Но ти рискуваш не само занаята, но и кожата си, момче — каза му развълнувано, като, без да се усети, премина на „ти“.
Отговорът беше такъв, че лекарят се извиси още по-високо и съвсем заприлича на презимето си:
— Не повече от онези, които са воювали така, че сега се нуждаят от познанията и… ръката ми…
… По желание на д-р Планински докато траеше прегледът, бащата и дядото на Стефан чакаха отвън. Боян се разхождаше припряно надясно-наляво пред долапа, Бяно Абаджи запълваше мъчителното чакане с нервни всмуквания от любимата си лула. Не знаеха, колко време са чакали така, когато лекарят излезе при тях и внимателно затвори вратата зад себе си. Беше загрижен. И не криеше, че е загрижен.