— Лошото идва лесно, пък трудно си отива — кимна той отзивчиво. — Ескизаарският хекимин ли ще цери момчето? — Бяно потвърди. Нека припомним, че д-р Планински беше от Ески Заара, Стара Загора. — А къде?
— Не сме решили още, бей ефенди. Боян дърпа към тях, аз искам в къщи, че е по-нашироко… Ще оставим лекарят да реши.
— Помислете хубавичко, Бяно Абаджи. — Сега Хайдар бей изглеждаше по-угриженият от двамата. — Имам хабер, че заради смутовете в Балкана насам иде Шевкет паша с голяма войска. Не познавам лично пашата, но доста съм слушал за него. Има слава на жесток човек, Бяно Абаджи, дори правоверните настръхват, когато изговарят името му. Няма да се почудя, ако заповяда да се претърси всяка българска къща. И като види момък с измръзнал крак, кой знае аллах какви мисли може да породи в безмилостния му и вечно подозрителен мозък.
По-ясно от това внушение комай не можеше и да бъде. Бяно прекара още една безсънна нощ да прави и разваля разни кроежи, а на сутринта пое към Айше Хатун махала. Провървя му — намери Юмер ефенди в табакхането му, тъкмо щавеше кожи. И най-важното — беше сам.
Турчинът го посрещна с радост, която не можеше да бъде неискрена и лицемерна. Той мигом заряза опънатите кожи и прескочи до дома си зад дюкяна — колкото да смъкне миризмата от ръцете си, толкова и да предупреди жените да си скрият лицата. И след няколко минути двамата с госта седяха в беседката му на двора и шумно, както подобава, сърбаха кафетата си. Така стигнаха и до онова, което бе довело стария човек при табака от Айше Хатун махала.
За разлика от разговора с Хайдар бей, Бяно сега бе решил да говори съвсем „право куме в очи“: хем се страхуваше, че Юмер ефенди няма да притежава прозорливостта на мютесарифа, хем щеше да иска много по-голяма услуга от онова късичко „евет“, което бе очаквал от Мехмед Хайдар. Така и направи. Действително разказа всичко от край до край, като включително не скри участието на Стефан в бунтовната чета. И завърши с двете трудности, с които му се налагаше да се справи — да осигури място за операцията (за хора-помагачи не спомена, тогава още смяташе, че двамата с Боян ще свършат работата), както искаше д-р Планински, и зловещите предсказания, свързани с името на този Шевкет паша, които бе чул от мютесарифа.
Когато свърши, домакинът не отговори веднага. Извади тютюн и хартийки и сръчно си сви цигара, предложи и на Бяно, но той предпочете лулата си. Известно време двамата пушиха мълчаливо.
— Помня те откак бях дете, Бяно Силдар — заговори най-сетне турчинът. — Помня също така ясно, сякаш беше вчера, как преди десетина години вдигна цял мост на гърба си, за да спасиш един човешки живот.
— Защо отваряш приказка за тази стара работа, Юмер ефенди?
— Заради продължението. Не се стърпях тогава, Бяно Силдар, и те намерих в дома на дъщеря ти — искаше ми се ръка да ти целуна за стореното. И оня лаф за „остарял шербет“ помня от ясно по-ясно, дето бяхме тримата с делията папаз Юрдан. А една твоя дума се е запечатала буква по буква ей тука. — Юмер се почука по челото. — Тогаз ти рече така: „В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци.“ Сега е мой ред да кажа същото, Бяно Силдар: в преголяма нужда си, а в нуждата и в нещастието… Е, разбираш, нали?
— Разбирам и ти благодаря. Но искам да го кажеш по-ясно, Юмер ефенди. Защото не те търся за поръчител, че да рискуваш само алтъните си. Ако речеш да услужиш, ще сложиш в залог главата си.
— По-голяма ли е опасността, отколкото да вдигнеш на раменете си един мост? Не мога да ти бъда равен в доброто, но поне се мъча да те приближа. — Турчинът сви рамене и показа с очи към къщата. — Тук, под този покрив, ще бъде лекуван внукът ти. Това е думата ми.
Бяно Абаджи му поблагодари с цялото си красноречие, на което беше способен след трите безсънни нощи зад гърба си. След това отвори дума за подробностите. Той си бе представял двамата с Боян да свалят как да е Стефан до Селището, пък от там я на кон, я с каручка да го доведат, където Юмер ще посочи. Домакинът обаче поклати отрицателно глава. Дали беше по-практичен или с по-бистър акъл, ала прие Бяновия план само до свалянето на болния до Селището.