— Това остави на мене, ефенди. А вие, господа Силдарови, идете поговорете със Стефан. Обяснете му какво ще правя и защо ще го правя. Позовете се и на юначеството му, каквото искате му наговорете, но той трябва да бъде предупреден. А не да заспи и като се събуди, да се види неочаквано с един крак. Не е честно така…
… Тъй като в дома на Юмер ефенди нямаше маса, приспособиха една от дебели талпи, които жените измиха до бяло. Положиха на тях Стефан и му разкриха крака чак до горе. Д-р Планински извади нещо, направено от тел, което наподобяваше намордник за зло куче, и го напълни рехаво с тефтик.
— Това ще го напоя с една течност, името й е етер, и ще го сложа на устата ти, Стефане — обясни. — Като вдъхнеш няколко пъти и ще заспиш. А когато се събудиш, всичко ще бъде свършено. Болка изобщо няма да усетиш, тя ще дойде след това, докато заздравява раната.
— А аз какво ще правя? — попита куражлийски Емине.
— Първо, сега ще ми полееш да се измия два пъти с гореща вода. После обаче, когато Стефан заспи, ще стоиш до главата му с шишенцето етер в ръка. Ей това. Ще броиш нито бързо, нито бавно до двадесет и ще капваш по две-три капки етер върху тефтика. Само ако ти река „Етер!“, ще капваш малко повече и после пак по две-три капки. И това трябва да продължи без прекъсване до тогава, до когато аз не ти наредя да спреш. Разбра ли ме, момиче?
Тя потвърди, беше разбрала.
Лекарят запретна ръкави и се изми до лактите, бавно и грижливо. Изчака ръцете му да изсъхнат и попита:
— Готов ли си, Стефане?
— Готов — с истинска или привидна бодрост отговори младежът. — Имам само една молба към Юмер ефенди. Впрочем една и към вас, докторе.
— Към мене? — почуди се турчинът. — Кажи, чоджум. Стига да мога…
— Нека Емине да махне за малко яшмака, ефенди. Прищявка е, вярно, но… Но аз знам, че може и да не се събудя повече, ефенди. И ми се ще да видя всички вас, които ще ме изпратите в отвъдното.
Турчинът помисли няколко секунди, после кимна на дъщеря си. Тя не откри яшмака си, а напълно го свали.
— О, Господи! — възкликна Стефан, като я видя. — Сигурно ме готвиш за ада, щом си проводил ангелите тука!…
— Щеше да искаш нещо и от мене, Стефане — напомни д-р Планински.
Лицето на момъка стана сериозно и съсредоточено.
— А, то е нещо съвсем друго докторе — каза. — Знаеш по-добре от мене: нож ще играе — всичко може да се случи. Молбата ми е, ако се случи най-лошото, когато някой ден се срещнеш с апостола Драгостинов, не му казвай, че така безславно и от патешка глупост съм си отишъл от белия свят. Излъжи го, докторе. Излъжи го и му кажи, че съм паднал в бой, както се клех пред знамето.
— Обещавам — каза Начо Планински, но отмести гузно очи: той вече бе видял главата на Иларион Драгостинов на върлина пред конака.
— Благодаря от сърце на всички ви — с топлота произнесе момъкът. Сетне отправи към лекаря една насилена усмивка: — Започвай, докторе…
Той бавно, безкрайно бавно се опомни, все едно че се връщаше от другия край на Земята. И размътеният му поглед постепенно различи все познати лица — баща му, дядо му, доктор Планински, Юмер ефенди…
Видя и две очи, които го гледаха с тревога и нежност през процепа на фереджето. Позна чии са. И странно — първите му едва разбираеми думи бяха отправени към момичето:
— Благодаря, Емине…
Баща му го хвана за ръката и каза, като едва удържаше сълзите си:
— Как си, Стефане?
— Добре — с труд произнесе момъкът. — Само ме боли кракът… ходилото…
Говореше за крака, който го нямаше вече.
3.
Чума да се беше задала, нямаше така да смразѝ народа на Сливен. Слуховете вървяха от уста на уста, кой от кой по-страшен, по-зловещ: някой си Шевкет паша идвал от юг начело на редовна войска с топове и безброен башибозук — споменаваше се за двайсет хиляди души! — и където минел, жива твар не оцелявала, а дори и тревата изсъхвала. Чу се за бастисването на Ямбол, където цели махали — българските, естествено — били предадени на сеч, грабеж и огън. После захванаха да се споменават имена на села, които същият този Шевкет изличил от лицето на Земята; някои бяха познати по име, но други се чуваха за пръв път — Караджа Муратлий, Кара Курт, Губел, Курфала, Бали Бунар, Калфакьой, Мурлук Ходжа и поне още десетина.
Към Сливен ли идеше тази сган, която подобно на ято скакалци унищожаваше всичко по пътя си? — Никой не знаеше със сигурност, ала людете започнаха да се подготвят тъй, както бива пред война. Храната по бакалниците се изкупуваше до шушка. Дуварите и портите се потягаха като да издържат на топовна стрелба. Чаршията опустя — кепенците не само се затваряха, ами и се заковаваха, цената на циганските пирони достигна до тридесет гроша оката.