— Шевкет бил луд за десет луди — говореха загрижено едни.
— Влезе ли в Сливен, с него ще влезе и самият пъкъл — мрачно предричаха други.
— Зверовете били като агънца пред него — вайкаха се трети.
На тринадесети май откъм ямболския път се зададе — същински мравуняк — несметно пълчище. И от този час Сливен замря…
В настъпилите дни на развихрил се ужас центърът на града някак от само себе си се измести в митрополията — загубили вяра в закон и човешка правда, хората търсеха опора в Бога и в неговия най-висш представител в Сливен — митрополит Серафим. И тази беше комай единствената незаключена врата в града — на хаджи Божиловата къща. Дядо владика беше от сутрин до вечер на крак, не връщаше никого, изслушваше всекиго, а благият му глас не спираше да вдъхва упование в Провидението и в закрилата на Всевишния. Говореше той и бе готов да се раздаде цял на паството си, ала новините, които идеха отвън, не подкрепяха думите му, а ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
Най-страшното като че ли беше вечерта на този тринадесети ден на месец май. В митрополията нахлуха наведнъж няколко дузини хора, които, плачейки, изпълниха къщата с воплите си:
— Какво да правим, дядо владико? Ще ни разграбят и изтрепят, защото градът вън и вътре е пълен с башибозуци, въоръжени до зъби!…
Докато ги благославяше и оставяше, коленичили, да целуват полите на власеницата му, дядо Серафим ги и разпитваше. И от несвързаните им разкази се очерта бедствие, което сякаш беше само на една крачка от Апокалипсиса. Този Шевкет се оказал колкото жесток, толкова и лукав. Той знаел, че като паша и началник на редовна падишахова войска имал за първа длъжност да бди за порядъка, спокойствието и законността, затова не влязъл в града, а заповядал да му разпънат шатъра в окрайнините на Краставо поле, пък иначе мълчаливо — а може и да не е било съвсем мълчаливо — подтикнал башибозушката сбирщина да удари за ягма и клане богатия Сливен. И те не чакали втора подкана, ами се втурнали с ятагани в зъбите да бастисват къщи и дюкяни, да грабят, да секат глави. Не били сами в адската си дейност. Също и тукашни турци, подтиквани главно от Хасан бей, пощенеца, се присъединили към тях и им служели за водачи — показвали им по-заможните домове и по-богатите маази и дюкяни. В сганта не липсвали и хора от низама, дето ужким трябвало да следят за реда и мира в града, ала също се посветили на плячкосване; особено често се споменаваше името на някой си Изет ага, не само аскер, но и забитин при това.
— Спаси ни, дядо владико! — молеше се народът. — Живот, чест, имот — всичко загубваме…
Имаше нещо нелепо в тези молби и вопли. Трябваше те да бъдат отправени към самия Крали Марко, който с един замах на боздугана си поваля по хиляда поганци, а не към този беловлас старец с немощна дребна снага и отпуснати рамене. И ако беше отпратил людете с благослов и с неясни обещания да проси от небето помощ, никой не би му се разсърдил. Ала стана точно обратното — именно в ден като този се разбра, че дядо Серафим е митрополит не само за да събира владищината, а е истински духовен баща на паството си.
— Добре — каза той. — Ще сторя, каквото е по силите ми.
Думите му сепнаха множество пред него.
— Какво си намислил, отче? — уплашено попитаха гласовете, които до преди минута викаха „Спаси ни, спаси ни“. — Молим те, не прекрачвай портата на митрополията — всички бясове и върколаци шетат сега по улиците и стъгдите на Сливен!…
— А как да ви помогна, братя християни? С молби пред иконостаса ли? Мен не ми е по силите да спра и разгоня башибозука, ала поне мога да помоля когото трябва за това. А как да го помоля, без да прекрача извън митрополията? Да прелетя ли до там?
— Но може да те посече още първият главорез, който ще се случи на пътя ти…
— Няма да съм единственият пастир в Божието стадо, който загива за Христа и за вярващите. Не се имам за равен тям, но мигар светите апостоли Петър и Павел не дадоха живота си за същото?
Той поиска празничното си расо и калимавката с владишкото було и с решителност, за която после дълго щеше да се говори в Сливен, пое към Машатлъка. Господ трябва да е бдял над него, защото стигна до конака без никакво премеждие. И след малко вече седеше срещу мютесарифа.