— И ти мислиш, че са пострадали и невинни?
— Вече поръчителствувах за това с главата си.
Пашата плесна с ръце и нареди нещо на притичалия мюлезимин. Искаше да говори шепнешком, но дядо Серафим долови, че става дума за хора от съседното село, Караджа Муратлий. Не мина много и с теманета до земята двама турци, от дрехите им личеше, че ги биеше парата, се отзоваха на повикването.
— Кажете на този човек — заповяда Шевкет, — имаше ли във вашето село комити?
Нови теманета, дори по-усърдни от предишните.
— Евет, паша ефенди. Имаше неверници, които се бяха заклели да пронижат в сърцето нашия падишах, нека му даде аллах да живее сто години.
— И готвеха ли се тези девлет-душмани за въстание?
— Не само се готвеха, но, може да се рече, вече бяха с единия крак в Балкана.
Шевкет паша разпери многозначително ръце.
— Е, деспот ефенди? Защо ми се струва, че взе да се чувствуваш не много удобно на възглавницата си? Да не би да е защото ти поръчителствуваш за едно, те за друго, а аз, представи си, предпочитам да дам вяра на следовника на Пророка, а не на Христа?
Миналата пролет, правейки обиколка из полските села, митрополит Серафим бе посетил и Караджа Муратлий, даже бе поседял три-четири дена тука. Сега, слава на Бога и на всички светии, един светкавичен спомен го озари.
— Мога ли и аз да попитам нещичко тези хора, затиалилериниз? — Другият потвърди с вид на победител. Дядо Серафим се обърна към единия от караджамуратлийските турци: — Как се казваш, ефенди?
— Февзи Нихат, деспот ефенди.
— Имаш ли деца?
— Наспорил аллах — засмя се турчинът и показа два реда жълти тютюнджийски зъби. — Единайсет парчета и комай дванайсетото е на ред.
— Сами ли идваха на света, Февзи Нихат бей, или имаше опитен човек да помага?
— Една тукашна баба. Не я давам за десетмина хекими.
— Да помниш името й?
— Разумява се. Баба Петрана Николица, тук всеки я познава.
— Гяурка?
— Гяурка.
— Също и тя ли беше от комитите с единия крак в Балкана?
— Какви ги хортуваш, деспот ефенди…
— Ами хортувам ги ей такива, на̀. — Дядо Серафим се обърна към пашата. — Не съм служил аскер, затиалилериниз, но толкова разбирам и аз. Българските махали са разрушени не с търнокопи, ами с топове. Как правеха твоите топчии, затиалилериниз, че снарядът да удари комитата, а да пощади баба Петрана Николица, която, забележи, е такъв девлет-душманин, че е спомогнала да се родят живи и здрави всичките синове на Февзи Нихат бей?
Шевкет паша така яростно прехапа устни, че между зъбите му лъснаха капчици кръв. Лицето му отново придоби цвят на патладжан.
— Вън! — каза ледено студено. — Вън и тримата, чувате ли!
Отделиха една войнишка шатра за владиката, но го снабдиха с достатъчно храна и завивки. А на сутринта преди още бурията да призове аскера за ставане от сън, същият онзи млад и пъргав мюлезимин повика стареца при пашата. В ранния час Шевкет изглеждаше така, сякаш цяла нощ не бе лягал. Покани с жест свещенослужителя, нареди да донесат кафе и цигари.
— Деспот ефенди — започна, — ти или си много умен, или си голям ахмак.
— Мене недей ме смята за умен, смятай ме за глупав. Защото аз от три години съм владика, а владичеството е отдавна, затова не зная реда. И моля да ме извиниш за моето незнание.
— Ще дойдеш ли с мене в Беш тепе? Разбрах, че по-добре от моите хора можеш да отбираш кои са врагове на царщината и кои — не. Ще ми помагаш.
— Излишно е да бия пътя до Беш тепе, затиалилериниз. Още отсега ставам поръчител, че нито в Беш тепе, нито в другите села, за които ти е съобщил сердарекрем, няма комити. Ако се докаже обратното, ей ме на̀ в Сливен. Дори въжето ще си приготвя за Старата круша.
— Нека бъде твоето, този път ти правя „пес“ — с непроницаемо лице каза пашата. — Но не бързай да се радваш, деспот ефенди. В Сливен не моите, а твоите плещи ще бъдат на алая. И обещавам ви да запомните кога Шевкет паша е гостувал в града ви. Кълна се в брадата на Пророка, мнозина ще завидят на бояджиклии… — Владиката се приготви да каже нещо, но той го спря с вдигане на ръка. — Наддумването свърши, деспот ефенди. И ще продължи в Сливен. Върви и ме чакай там! — И се присмя: — Както вече се разбра, моите топчии могат да уцелват комитите, като опазват правоверните…
Дядо Серафим се поклони и излезе. Трябва да бяха предупредили Делчо Чипиша, защото кочията вече беше запрегната.