— Ще хапнеш ли? — попита го, докато той се размразяваше до мангала; до мангала, а не до баджата — когато духаше сливенският, коминът им връщаше.
Той не сещаше глад, но като помисли колко пъти тя бе претопляла гозбата за него през дългата самотна вечер, кимна окуражително:
— Ей Богу, с драгост ще сложа нещо на езика…
Малко по-късно, докато седяха край софрата и посягаха с дървените лъжици към димящата чорба, Боян внезапно се разсмя:
— Я си признай, сега си умираш да знаеш за какво ни събраха…
Жената отговори предпазливо:
— Само ако няма да нарушиш тайна или да престъпиш клетва за мълчание…
Той продължи да се смее беззвучно и остави лъжицата:
— Ако искаш вярвай, ала нищо не се случи. Нищичко! Нито байрак на Карандила побихме, нито на султана в Цариград светихме маслото… Нищо!
Райна го изгледа настойчиво, помълча, после каза бавно:
— Ти не се усещаш, ама си различен от друг път. Хем си замислен, хем разпален. Туй надали е ей така, от духалото навънка…
— То е, защото се запознах с един човек. Най-чудния човек, когото съм срещал през целия си живот. Не зная как да ти го опиша, Райне. Той е най-обикновен, нивга няма да го отличиш, ако го срещнеш на пътя. Обикновени са също и приказките му, нито една високопарна дума не можеш да чуеш от устата му. Но побеседваш ли с него, струва ти се, че вече не си същият — по незнаен начин този човек е обърнал наопаки душата ти, откъснал те е от делника и ти е показал по-високи стремления, накарал те е вместо по цял ден да заничаш земята в краката си, да вдигнеш очи нагоре към просторите…
— И все пак трябва да е поискал нещо от вас, от тебе — каза тя недоверчиво. — Иначе ще ви събира ли в потайна доба… Туй за просторите и стремленията можеше да ви го наприказва и посред Машатлъка.
Боян отново се изкиска; може би щеше да отпусне нашироко гласа си, ако не знаеше, че в съседната соба спят децата.
— Поиска, да — отговори. — И знаеш ли що поиска от мене? Да съм приемел да стана първомайстор във фабриката на Саръиванов и Кювлиев. И защо, ще попиташ? За по-високата плата? За по-видното положение? За друга изгода? Не, Райне, нищичко такова. А защото фабриките и изобщо — как беше? — индустрията били от утрешния ден, та следвало да са в ръцете на здрави и сигурни българи.
Тя не каза нито дума и като видя, че мъжът й не посяга повече към гозбата, чевръсто раздигна софрата. Докато я чакаше да разчисти, Боян взе запалена вощеница и надникна оттатък. Сякаш напук на зловещия вой на вятъра децата му се гушеха под чергата, спяха блажено и се усмихваха в съня си. Стефан и Ангел, най-големият и най-малкият, бяха глава до глава; навярно Сънчо ги бе изненадал, докато са си шушукали някоя от своите вечни тайни. Яна, нали със своите девет-десет години вече се чувствуваше почти мома, се бе отдръпнала по-настрана от тях, почти до стената. Бащата оправи завивката им, после бавно и някак разсеяно се разсъблече и също се опъна на менсофата. Скоро след това го последва и Райна.
Навярно беше някъде към първи петли, когато жената наруши дългото мълчание:
— Не спиш, нали?
— Не ме хваща сън.
— Защо? Продължаваш раздумката с онзи човек ли?
— И това, но и друго. За Саръиванов си мисля. Трябва някак си отсега да му набия в главата, че ще му стана служител, не и слуга.
— Ще рече — решил си да приемеш…
— Че ти не го ли разбра още снощи?
Райна въздъхна, а той й отговори с приглушен смях:
— Какво? — пошегува се. — Да не съжаляваш, загдето веднъж намери един пребит на пътя и го пренесе на гръб до бащиния си дом? И не само го пренесе, а сетне отиде под венчило с него?
Тя се извърна към него и промуши ласкава длан под ризата му.
— Не съжалявам — каза — и каквото и да се случи, пак няма да съжалявам. Тогаз на пътя е била сполуката ми и нивга няма да я изпусна.
Боян също протегна ръка към нея, притегли я към себе си…
… Изцъкленото февруарско утро завари петимата около софрата. Беше рано за децата, можеха да поспят още, но Райна бе донесла от Жеравна железния ред на бащиния си дом, според който никой нямаше право да се излежава повече от другите.