Другият го погледна подозрително, но беят успя да запази непроницаемото изражение на лицето си.
— Как виждаш помощта си, бей? — попита предпазливо пашата.
— Като изпълня всяка твоя дума и ти помогна да не цапаш сам ръцете си с кръв и мръсотии. Когото ми посочиш за комита, лично аз ще го хвърля в хапуса и ще го изправя на съд. Пък ако наредиш, готов съм цели махали и чаршии да предавам на възмездието на огъня.
След тази първа словесна престрелка, която остави пашата в пълно неведение за истинските намерения на бея, Шевкет не размени с него нито една дума повече, чак докато приближиха първите къщи на града. Едва тук Хайдар бей отново заговори:
— Цялото това огромно множество ще ти е излишно, затиалилериниз. Предлагам ти да вземеш колкото хора пожелаеш от аскера, а другите да почакат тук. Просто няма да сме в състояние да ги подслоним. По-нататък ще постъпим, както ти решиш и пожелаеш.
— Тогава избирам за охрана само твоя бьолюк, мютесариф ефенди. — Хайдар бей се поклони. — Какво предлагаш?
— Да оставим конете и да пообходим пеша града. Събуди ли нещо недоволството ти, моите низами мигом ще изпълнят нареждането ти.
Не беше по правилата такова посрещане — ами че те дори по едно кафе не бяха изпили в конака, — но Шевкет паша се съгласи. И още начина, по който тръгнаха, го впечатли: нямаше войска със заредени пушки отпред и отстрани, нямаше телохранители до двамата и до другите първенци на града — тръгнаха тъй, като че се разхождаха в полето. Един до друг вървяха Шевкет и Хайдар, на седем-осем крачки зад тях разните мюдюри, бьолюкбашии, забити от бьолюка, ходжи, кадии и прочие. Вървяха те и никого в града това не удивляваше — напротив, случеше ли се минувач или занаятчия да ги зърне, приветствуваше ги с поздрав, който твърде много приличаше на искрен.
А градът просто смая пашата. Аллах ил-аллах, за какъв ти бунт в пустия му Сливен можеше да се говори? Чаршията пулсираше с пълна сила, търговци се надвикваха да канят в дюкяните си, бакърджии, дърводелци, златари, шекерджии, табаци, хамутчии и всякакви други занаятчии се надпреварваха да хвалят стоката си, а случеше ли се пашата да загледа нещо — независимо гюлово масло, тахан халва, лъскав ибрик или дълъг като наденица рахат локум, — тозчас го получаваше в дар от продавача. Хайде иди сетне да кажеш, че в този град върлува бунт!…
За добро или за лошо, точно когато бяха между Нурул Кудус джамията и „Шадърфана“, откъм Еленския път се зададе групичка затворници, съпроводена от двойно повече заптиета с пушки в ръце. На Шевкет паша се стори, че сам аллах пращаше тази тънка колона — тя му даваше възможност „да тегли един зъб“ на все още непроницаемия, но очевидно предоволен мютесариф.
— Какво ще речеш за това, бей? Също и тези ли са смирени поданици на падишаха?
— Напротив, бунтовници са, затиалилериниз. Вчера получих депеша от мютесарифа на Търново. Изпраща ми сливенските бунтовници, които са били в четата на онзи девлет-душманин Ботев, дето го убиха край Враца. Ама мен ми се струва, че дип не е била голяма чета…
— Не е била голяма ли? Цяла войска, бей, тъй ще ти река аз.
— Но от тебе зная, че половината са били сливналии, затиалилериниз. А виж ги на̀ — я имат, я нямат половин дузина.
Плесницата беше твърде оглушителна, за да се съвземе Шевкет бързо от нея. Потърси дума за достоен отговор, но като не намери, промени приказката:
— Какво ще правиш с тях, ефенди?
— Ще ги съдя с цялата строгост на закона.
— Защо „ще ги съдя“? Нямаш ли кадия за това?
— Абе за имане, имам, ама… Изобщо предпочитам да взема всичко в собствените си ръце, затиалилериниз.
— Аха, спомням си, Келеш Осман беше кадията, нали?
— Радвам се, че си чувал прякора му. Той ще ти покаже защо искам аз лично да се погрижа за прилагането на Шериата и Хатихумаюна. — Хайдар бей махна пренебрежително по начин, който всеки би могъл да разтълкува посвоему. — Искаш ли да се отбием и тук, затиалилериниз?
— Що е това, бей?
— Училище. И доколкото гледам часа, сигурно имат занятия вътре.
— Училище? — недоверчиво повтори Шевкет. — Искаш да кажеш, че в тези смутни времена християнските училища водят занятията си?
— Смутността на времената ние вече видяхме и в Тевната чаршия, и на Аба пазар, паша ефенди. Не разбирам защо даскали и азбукарчета да лентяйствуват в подобни „смутни“ времена. Ще благоволиш ли?