На това място в стаичката влезе Осман бьолюкбаши и им заповяда да се върнат в каушите си. Двамата братя се разцелуваха отново. Искаше им се в тази целувка да има бодрост и вяра в утрешния ден, ала тя беше по-скоро като на двама обречени. Каквито всъщност си бяха Димитър и Андон…
Всичко стана тъй, както го бе предвидил Андон. Два дни след срещата му с Димитър — на 26 май — него и другите Стоилови четници ги отведоха в Одрин на съд. А още една седмица по-късно започнаха да съдят и тези, докараните от Търново.
Когато дойде ред на Димитър, тъмничният берберин го обръсна, за да му придадат по-приличен вид, после заптиетата му заковаха пранги на ръцете и го поведоха към конака.
Ако не се броят стражите до вратата и един кятибин до малка масичка отстрани до прозореца, в одаята, въздигната в съдебна зала, бяха само тримата съдии. Странно, но Димитър позна и тримата. В средата беше мютесарифът Мехмед Хайдар бей, а от двете му страни кадията Келеш Осман и — вероятно като представител на исляма и при това по-учен — Салих ходжа, главният преподавател в медресето.
— Как е името ти и името на баща ти? — започна разпита мютесарифът.
— Името ми е Димитър, на баща ми — Кутьо.
— Да не е чорбаджи Кутьо Ганчев? — изненада се имамът.
— Същият, Салих ходжа.
— Как? — продължи да се чуди турчинът. — Ти ме познаваш?
— Познавам ви и тримата, ефендилер. Ами че аз само преди пет години напуснах Сливен, пък кой сливналия не познаваше още тогава Хайдар бей, Салих ходжа и кадъ̀ Осман? Ами че вие сте най-личните хора на града…
— Аз пък познавах баща му — каза Салих ходжа, като се обръщаше към другите двама до масата. — Честен и почтен човек беше и добър поданик на падишаха.
— Добър поданик — изсумтя Келеш Осман, — пък синът му…
— Ще стигнем и до там — прекъсна го Хайдар бей. — Кажи, Димитре, син на Кутьо, защо напусна Сливен?
— За хляб, мютесариф ефенди. Баща ми почина преди дванайсет години. Майка ми, вдовица жена, криво-ляво ме отгледа, но за повече нямаше сили — нито занаят да започна, нито търговия. И ме проводи при един братовчед на баща ми в Плоещ…
— Къде е това Плоещ? — прекъсна го Салих ходжа и едва забележима усмивка сви устните на Димитър — той си бе помислил какво ли аджеба ще стане, ако рече, че Плоещ е някъде до Берлин…
— Във Влашко, точно на север от Букурещ, има̀м ефенди. Взе ме роднината на работа в дюкяна си, осигури ми покрива и хляба.
— Може би и пушка, за да се присъединиш към баш комитата Ботев? — подхвърли многозначително Мехмед Хайдар бей.
— Никога не съм се присъединявал към комитите, твоя милост. Мен зорлан ме включиха в четата.
— Разкажи да видим тази работа.
Димитър Кутев заразказва онова, което по съвет на брат си бе измислил в дългите затворнически нощи. Бе един объркан, не особено хитър и съшит с твърде бели конци разказ; ако имаше насреща си опитен мюфетишин, историята на Димитър съвсем скоро щеше да стане на пух и прах. Разказана накратко, тя изглеждаше горе-долу така. Димитър бил пратен от чорбаджията си по търговска работа в Гюргево. Като я свършили пратил в Плоещ закупената стока, той като мирен пътник си купил билет за вапора „Радецки“, защото имал да прави алъш-вериш още в Турну Магуреле, Калафат и на запад чак в Турну Северин. (Тук се наложи момъкът отново да обяснява къде са споменатите градове.) Да, но докато плавали срещу течението на Дунава, някакви непознати хора в униформи завладели кораба. А като усетили, че той е българин по произход, заповядали му и той да облече униформа с ширити, връчили му пушка и му заповядали за всичко да слуша войводата, ако му е мил животът. Нямало как, подчинил се, ала в никакво сражение не участвувал, куршум срещу турчин не е хвърлял. И щом другите дошли на зор и престанали да го наблюдават, плюл си на петите и ударил на юг, за да се предаде на властта. Така че Димитър, син на Кутьо, не бил кабахатлия, а жертва.
Изслушаха го внимателно, а перото на кятибина със скърцане записваше показанията му. Когато свърши, Келеш Осман запита:
— Всичко до тук е думи, Димитре, как обаче ще ги докажеш?
— По два начина, кадъ̀ ефенди. Ще помоля да призовете за свидетел чорбаджията ми от Плоещ, той ще ви разкаже къде ме е пратил, кога и с каква цел. И второ — ще помоля да разгънете тапиите, с които съм проводен при вас от София. Бяха честни хора — не може да не са писали, че съм се предал сам и не съм носил никакво оръжие.