— Кепазите себе си и чалмите на главите си — каза на нападателите, когато те се отдръпнаха и като с подвити опашки го заобиколиха. — Голям бабаитлък, вашият, да биете човек с патерици. Пфу!… — А като се върна при първенците, каза на Рефи ефенди с тон на доверителност: — Заради таквиз глупаци ни е излязло име едва ли не на зверове. И цяла Европа ни се смее… Ще отида да се измия, зер ме е гнус, загдето съм се допирал до тях. — И наистина си тръгна, като продължи да мърмори: — Ахмаците му с ахмаци!…
Не беше стигнал още до Кафтанджийската махала, когато зад гърба му екна нов вик — явно, втори от въстаниците бе увиснал на Старата круша. А когато минаваше край Хаджи Юмер джамия — тя се намираше на Машатлъка и входът и гледаше към часовниковата кула, — някой го повика:
— По-полека, Иване. Трудно ми е да те достигна, когато крачиш толкова бързо…
Извърна се. По петите му вървеше Бяно Абаджи. Двамата поеха рамо до рамо нагоре към дома.
— Още един от рода ни си отиде — въздъхна старият човек. — Колцина станаха вече? Обърках им броя, и то от тате до днес. А знае ли някой колко са били преди…
— Поне си отиде като мъж и юнак. — Имаше възторг в думите, но не и в тона на Иван — лицето му беше свъсено, бръчка като пропаст разделяше веждите. — Силдаровци ще могат да се гордеят с него.
— А с тебе, сине? Дали ще се гордеят и с тебе? Вярно, разпръсна катилите както пилци бягат от ястреб и опази нашия Стефан, но затуй пък беше не другаде, а при най-личните сеирджии.
Имаше въпрос в последните думи, но Иван показа, че не се готви да отговори. Бащата изчака малко, после продължи:
— Видях те да подшушваш нещо на Андон. Какво беше то, сине?
Иван видимо се поколеба, но накрая реши да наруши мълчанието си.
— Видя ми се на границата между юначеството и най-обикновеното…
— И разбираемото — вметна Бяно Абаджи.
— Да, и разбираемото човешко отчаяние. И сметнах, че се нуждае от още една капчица кураж, за да умре като истински потомък на Георги Силдаря и племенник на Манол, Васил, Найден и Георги Трънкин.
— И все пак не чух какво си му казал — настоя старецът.
Повторно колебание.
— То беше на влашки, тате. Рекох му само: „Стоил и Иларион те гледат отгоре, а наоколо е Отечеството. Бъди достоен за тях.“
Бяно Абаджи избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата му. До дома никой от двамата не проговори повече.
11.
С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим поне българина как се мре. Ще обърнем внимание на Европа и ще дадем възможност на Русия да вдигне гюрултията.
Мнозина бяха осъждали решенията на Гюргевския БРЦК. И наистина не е ли жестоко и безчовечно да вдигнеш едно въстание, за което отнапред знаеш, че няма да завърши с победа и освобождение? Не е ли грях и престъпление да пожертвуваш 30 000 изклани, избити в сражения или избесени със или без присъда, хиляди мъже (точният им брой никога не стана известен) да се озоват в занданите или на заточение в Анадола, 80 селища да бъдат опожарени, а 200 — разграбени?
Оказа се обаче, че апостолите в Гюргево бяха имали достатъчно трезва преценка за последиците. Писъците на невинните жертви отекнаха в цяла Европа, а димът на пожарищата се разстла навред от Москва на изток до Лондон на запад. Мнозина от най-великите умове на епохата вдигнаха глас против турските зверства — Всеволод Гаршин, Достоевски и Тургенев в Русия, Юго във Франция, Гарибалди в Италия, Оскар Уайлд и Гладстон в Англия накараха света първо да изтръпне, а после да разбере, че на тази азиатска диващина в Европа веднъж завинаги трябва да се сложи край.
Голяма роля за разтърсване на общественото мнение изиграха европейските консули (между руските имаше и не един българин) и честни, и правдиви журналисти, които с докладите и кореспонденциите си накараха правителствата си да проумеят, че на света съществуват и по-важни неща от тънките политически сметки, а обикновените граждани — че османското владичество над България е като гноен цирей върху лицето на планетата Земя. Мнозина бяха те, които събудиха съвестта на човечеството, но като че най-ярка бе ролята на трима — на дипломатите княз Алексей Николаевич Церетелев и американеца Юджин Скайлер и на американския журналист Дженерариъс Макгахан (той пращаше кореспонденциите си всъщност не до Съединените щати, а до лондонския вестник „Дейли нюз“.) Те не само предприеха рисковани пътешествия по всички места, където кръвта на жертвите още не бе попила в пръстта, но и съобщиха за тях по такъв начин, че светът първо се слиса, после се изпълни с гняв и възмущение. А в Русия — въпреки въздържаността на камарилата в лицето на канцлера Горчаков и военния министър Милютин — Източният въпрос се превърна изцяло в Български въпрос, пък народът, Дядо Иван, и неговите духовни водачи нескрито призоваваха за помощ на братята-българи не само с дипломатически ноти, но и с оръжие…