… След като огледаха Ямбол, Бояджик и другите пострадали по тези места селища, Макгахан и Скайлер поеха с конвоя си към Сливен. Случи се, че по пътя застигнаха една твърде странна процесия — четири заптиета на коне водеха един-единствен арестант с тежка верига, закачена в единия й край на врата, а с другия на крака му. В последно време тази гледка беше толкова обичайна за Турция, че тя не оправдаваше думата „странна“. Странен беше по-скоро изгледът на арестанта. Нисък и набит човек с голяма чаталеста брада, той беше с турски фес на главата, с дрехи по европейска кройка и напълно бос. Именно външността му накара двамата американци да проявят повече интерес. Те показаха на заптиетата документите си, ошарени от високопоставени подписи и печати, и получиха разрешение да поговорят със задържания.
— Наричат ме Нено Господинов и съм от Сливен — отговори арестантът на първия въпрос на Скайлер; именно на Скайлер, защото той твърде прилично се оправяше на български език.
— А, също и ние сме за Сливен…
— В такъв случай не изпущайте утре големия сеир, уважаеми господа. Ще видите бачо си Нено да увисва на въжето.
— Говориш по чудноват начин, Нено ефенди — каза на турски Макгахан. — За собствената си смърт говориш, пък в гласа ти не усещам тревога.
— Напротив, тревожа се и още как! — Дребните очички на българина се смееха неудържимо. — Тревожа се да не би въжето да мине през тази хубава брада и да я развали. Ще бъде язък за нея, знаете… Вие като притежатели на такива красиви бради сигурно ще ме разберете.
Наистина двамата американци носеха бради, и то оформени почти по един и същ начин. Изобщо Макгахан и Скайлер имаха твърде сходни физиономии — едри лица, изпъкнали чела, еднакви бради и мустаци, пооредели коси, — само журналистът беше значително по-плешив от дипломата.
— Този човек ме удивлява — пошушна на английски Макгахан на спътника си. Обиколил съм половината свят, но не съм срещал друг като него, който да отива на смърт и да се шегува.
— Сигурен ли сте, господине, че наистина ви чака гибел? — попита отново Скайлер.
— Така сигурен, ваша милост, сякаш работата е вече свършена. Дори тези синковци — Нено показа с поглед заптиетата — ако не страдаха от анадолския си дембеллък, можеха да ви покажат присъдата ми.
— И за какво сте осъден?
— За това, че на един ден път от мене е бил задържан човек с револвер в джоба и когато го набъхтали хубавичко, той рекъл, че револверът бил мой.
— Престанете да се шегувате, господине — недоволно сви устни дипломатът. — Ние оценихме смелостта ви така, с шега на уста, да отивате към смъртта, но този път въпросът ми беше напълно сериозен.
Смехът в очите на българина изчезна.
— Не се шегувам, ваша милост. Присъдата ми е точно за онова, което ви казах. Все едно вас да ви обесят тук, понеже в Америка е намерен ваш револвер.
— Невъзможно е! — разтърси глава Юджин Скайлер. — Може би сте участвували във въстанието и са ви заловили по време на сражение?
— Ако има нещо невъзможно, то е именно вашето предположение, господине. Защото мен ме задържаха около седмица преди да избухне въстанието.
— Не!?
— Да! — Странният затворник отново не устоя на възможността да се пошегува: — Освен ако не допущате, ваша милост, че господа османлиите са ме пуснали от тъмницата за кратко — в отпуск, така да се каже, — колкото да се бия под знамето на Стоил войвода, а сетне да са ме върнали отново при въшките и дървениците. Или аз да съм се върнал по собствено желание, за да не ги лиша от възможността да ме обесят.