— Стани ти — каза американецът, посочвайки едно хубавко русо момче на осем-девет години в скромно, но чисто облекло. — Как се казваш?
— Нойко Йосифов.
— Какво работи баща ти?
— Нямам баща — простичко отговори момчето. — Убиха го турците.
— Сега? По въстанието?
— Не, господине. Станало е още преди моето раждане. — И уточни: — По Хаджидимитровско време.
— И живееш само с майка си?
— Само с мама…
— Кокон Таша! — изхихика друго дете от редиците.
— … и кака. Но ни взе един добър дядо, у него живеем.
Скайлер му зададе въпроси из областта на математиката (всъщност все още на смятането), на географията, на всеобщата и свещената история, на френския език и синът на Таша спокойно и без усилие отговори на всичко.
— Да опитаме и как си по писане — предложи дипломатът. — Вземи тебешира и пиши на дъската онова, което ще ти продиктувам. Готов ли си? Тогава пиши: „Моето… отечество… е велика… Турция…“
Дженерариъс Макгахан, който не можеше да следи добре въпросите и отговорите, нито верността на написаното, се възхити само от майсторската калиграфия на момчето: „… малкият приятел — щеше да си спомня той по-късно, — очарован, че може да покаже своите знания, изписваше буквите на кирилицата така закръглено и гладко с твърда ръка, че засрами мнозина от нашата група.“ Засрами се дори и той сам, докато в същото време Скайлер избухна в смях. Журналистът приближи до него и го подпита за тази ненавременна веселост.
— Знаете ли какво написа безгрешно момчето — обясни му Юджин Скайлер. — „Моето отечество е велика България…“
Те се сбогуваха с децата и излязоха в общия коридор, който отвеждаше във всички класни стаи и в стаята на учителите. Главният учител и преподавателят на малчуганите — беше Иван Ханджиев — ги съпроводиха до външните стълби на училището.
— Отговорът на момчето ми се видя — как да кажа? — твърде необичаен — подхвърли Скайлер, докато се сбогуваха.
— Не виждам защо, господине — с достойнство отговори учителят. — Ние непрекъснато втълпяваме на децата, че най-главното в учението не е да се подготвиш за по-умело трупане на пари, а по-добре и по-славно да служиш на отечеството си.
— Така е и в моята страна — кимна американецът. — Поздравявам ви, господин учителю. Вие подготвяте не само просветени, но и родолюбиви младежи. А специално за дни като сегашните за това се иска не само знание, но също мъжество и народностна гордост.
И с тези думи Скайлер и Макгахан тръгнаха нататък в обиколката си из града. Не подозираха, че имаха още за много неща да се смайват — за трудолюбието на сливенци, за приветливостта им, за чистосърдечието и гостолюбието им.
Минаваха по дължината на Сарашката чаршия, когато Скайлер неочаквано не каза, а почти извика:
— И после има хора да разправят, че българската нация била фикция, че такова нещо не съществувало! Защо не дойдат тези господа да видят!…
— Да видят какво? — озърна се журналистът.
— Училището, разбира се, господин Макгахан — отряза Скайлер. — Училището и… учениците…
— А тридесетте хиляди жертви, с които българите принудиха Европа и света да заговорят за тях?