ИВАН: — Тук наистина няма кой да ни безпокои. Говори, тате.
БЯНО АБАДЖИ: — По-скоро дойдох да ти кажа, що говорят хората.
ИВАН (усмихва се кисело): — Мога да си представя. Издънка на род като Силдаровците дотолкова да се е продал на турците, че да облича войската им, ден през ден и като равен с равен да си пие ракията с мютесарифа…
БЯНО АБАДЖИ: — Можеш да прибавиш, че когато да обесят Андон, беше откъм страната на палачите, не при нас, жертвите…
ИВАН: — Приемам и този укор.
БЯНО АБАДЖИ: — Станаха доста. Ще ги обясниш ли някак си?
ИВАН: — Не. Даже ще изразя съжаление, че няма и други заплювки към мене.
БЯНО АБАДЖИ: — Такъв мерак ли имаш да служиш на турците?
ИВАН: — Не. Меракът ми е те да знаят, че им служа предано, дори с цената на порицание от всички християни. И на баща си включително.
Продължително мълчание.
БЯНО АБАДЖИ: — Преди години, когато се разбра, че си се установил в Цариград, до мен достигнаха два много противоположни хабера. Единият — че си станал тежък търговец, който дели мегдан с такива едри риби като Чалъков, Золотович, братя Гешови, Тъпчилеща, Моравенов и прочие. Другият — че търговията ти била прикритие за една дейност, която като къртичина подкопава Турция.
ИВАН (трепва): — Кой ти рече последното?
БЯНО АБАДЖИ: — Един, чиято памет в християнския календар се чествува на 9 март, заедно със светите четиридесет мъченици.
ИВАН (стъписването му се сменя с широка усмивка): — Ах, Дякона! Какъв човек беше, Боже мой!… Никога не съм му казвал нищичко, пък той… Ако някой ми рече, че Левски е имал дарбата да вижда и през стените, няма да го оспоря.
БЯНО АБАДЖИ (поглежда го вторачено): — Думите ти звучат като признание…
ИВАН (продължава да се усмихва): — Ако честно изпълнявах дадената клетва, сега би трябвало да отрека. Но аз няма да го направя и ще призная, че Левски, този сърцеведец, е бил прав.
БЯНО АБАДЖИ: — Защо не спази клетвата си?
ИВАН (сериозно): — По две причини, тате. Защото тебе аз не мога да излъжа, пък ако ще за клетвопрестъпничество да не изляза от катрана на пъкъла. И после — защото те познавам, че ако ще да те режат на филии като самун хляб или да те окачат на гредата на портата като дядо, никога няма да ме предадеш.
БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече — призна ми. А какво всъщност ми призна?
ИВАН: — Виждал ли си, как се фотографира, тате? Да? Е, тогава си забелязал, че първо излиза едно стъкло, на което цветовете са наопаки — бялото е черно и черното е бяло. После от стъклото вадят истинската фотография. Или фотографията с истинските цветове.
БЯНО АБАДЖИ: — Защо ми разказваш това?
ИВАН: — Защото всичко онова, за което людете ме одумват, което аз показвам на турците и за което, ако мога, и тъпан ще бия, то не е фотографията ми, а стъклото с обратните цветове. На тебе обаче показвам истинския себе си.
БЯНО АБАДЖИ: — Не може да се каже, че си ми показал кой знае колко…
ИВАН: — Половината знаеш от мене самия, когато в лято шейсет и седмо бях под пряпореца на твоя кръщелник Панайот войвода. Останалото ти го е казал Левски.
БЯНО АБАДЖИ: — Той не ми го каза, а го предположи. И защо да го научавам от Левски, вечна му памет, когато не той, а ти си ми син?
ИВАН: — Признавам вината си и те моля да ми простиш. Добре, сега ще научиш повече. Още когато Хаджията и Стефан Караджа разтърсиха из основи Турската империя, хората със здрав разум в Петербург разбраха, че каквото и да става, Дядо Иван и султанът пак ще се хванат за гушите и този път на живот и смърт. Имаха нужда от човек, който да следи какво става в Турско и да им съобщава извън докладите на посланиците и консулите. И не за сплетните в Дивана или Високата порта, за това имаше кой да ги осведомява, а за войската — състоянието й, числеността, разположението и така нататък. За тази цел имаха нужда от някого, който да отговаря на две качества: да разбира военните работи и да знае превъзходно турски. Вече се сещаш, в мое лице те видяха — и намериха — най-подходящия човек. И ето как аз, който мечтаех да завърша Московския университет, пък станах войник и офицер, неочаквано и за самия мене се превърнах в Цариградски търговец от ръста на Золотович или Тъпчилеща.