БЯНО АБАДЖИ: — Но отношенията между Дядо Иван и султана не само не са подобрени, а… Защо, питам, напусна Цариград и дойде тук?
ИВАН: — Все за същото, тате. Войната вече чука на портите. И ще се воюва не по цариградските кафенета, а тук, върху исконната българска земя. Започне ли мурабето, царското разузнаване — на руски му викат разведка — ще иска да знае не кога Мидхат паша е хванал хрема и сладко ли си обича кафето Абдул Керим паша, а къде е войската и по какъв начин се готви да действува. Ето как цариградският търговец Иван Силдароглу трябваше да отвори кантора в Сливен и да стане главен доставчик на войската в Одринския вилает. Но и турското разузнаване не спи, тате. Откакто доктор Миркович и Теофан Райнов им скроиха този хитър кюлаф, че с парите им купуваха оръжие за бунтовниците, „черният кабинет“ (тъй казват в Цариград на управлението на разузнаването) е подозрителен към всеки българин, когото са приели на висша служба. И следят всяка негова крачка. И за да разбереш сериозността на положението ми, ще ти кажа само, че този Реза Шерифоглу, дето работи на ей онази масичка, е шпионин на „черния кабинет“ и им донася всичко — кога съм се почесал и кога съм отишъл да пусна вода.
БЯНО АБАДЖИ: — Как? Ти знаеш и въпреки това го търпиш?
ИВАН: — Търпя го именно за това. Сега зная кой ме следи и от кого да се пазя.
БЯНО АБАДЖИ: — И затова ли този достлук с конака, това престараване в прекупуването на шаяка и прочие?
ИВАН: — Разбира се.
БЯНО АБАДЖИ: — Но тогава не сгреши ли, когато наля капчица смелост в душата на Андон и разгони мъчителите на Стефан?
ИВАН (разперва ръце): — Винаги се случва час, когато и най-каленият човек изпуща нервите си. Изпуснах тогава моите и аз.
Ново продължително мълчание.
БЯНО АБАДЖИ (замислено): — Наистина ли вярваш, че войната приближава?
ИВАН: — Така вярват хората над мене. А аз пък вярвам, че за разлика от Дибичовия поход тя ще донесе свободата на отечеството ни.
БЯНО АБАДЖИ: — И допущаш, че мощ като славянска Русия ще има нужда от нашата хилава подкрепа? Ами че аз помня как в 29-та Дядо Иван само като духна и отнесе турчулята чак в Одрин…
ИВАН: — Мнозина правим грешката да мислим като тебе, тате. Тук, в Българско, но също и в Русия. И в моите доклади аз с всички сили се мъча да отворя очите на началниците за истината.
БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Мигар аз не казах истината?
ИВАН (след кратко размишление): — Знаеш ли, че Турция и Сърбия вече почти три месеца воюват?
БЯНО АБАДЖИ: — Чувах такова нещо…
ИВАН: — Ето, виждаш ли: те воюват и на страната на Сърбия има хиляди български и руски доброволци, пък ти — „чувах такова нещо“. Даваш ли си сметка, защо е така? (Никакъв отговор — Бяно беше лошо осведомен и неподготвен за такъв разговор.) Защото тук изобщо не усещаме полъх от войната, тате. Нито войската дип се е размърдала, нито на чаршията се е усетил някакъв недостиг, нито властта е предприела по-особени мерки. И отново ще попитам дали разбираш защо е така? Защото Турция не е изпратила срещу Сърбия и нейните многобройни доброволци дори десетината от войската си и въпреки това хвърли пердах на братята сърби и при Алексинац, и при Джунис, и при Делиград. Е, няма да затрият Сърбия, великите сили не ще го позволят, ала основното лъсва като на тиган: Турция е сила, с която всеки, който има намерение да се пребори с нея, трябва да се съобразява.
БЯНО АБАДЖИ: — Дори и Дядо Иван?
ИВАН: — Най-вече Дядо Иван. При една възможна война него го чакат изненади, които няма да му донесат повод за много радост.
БЯНО АБАДЖИ: — Не може да бъде…
ИВАН (убедено): — Но е точно така и аз ти го казвам като човек, който от тридесет години е офицер на руския цар. Искаш ли да ти опиша как аз виждам приликите и разликите на двете войски?
БЯНО АБАДЖИ: — Иска ли питане…
ИВАН: — Приликите са в приблизително равния брой на войските и в еднаквата негодност на руските генерали и турските паши.
БЯНО АБАДЖИ (възкликва): — Негодност?! Ти смяташ руските генерали за негодни?!
ИВАН: — Говоря за старите и изкуфелите, които и в двете държави ги пазят заради заслугите им от Кримската война или дори от Дибичово време, пък никой не си дава труд да види, че те са останали с половин век назад от развитието на военното дело. И са силни само в едно — в игрите по цели нощи на карти. Вярно, че в Русия има и млади, способни и предприемчиви военачалници, но те все още тънат в сянката на онези с отколешните заслуги. Ала съвсем същото е и в Турция. Да не говорим, че тук срещу приказна плата биват наемани и първостепенни генерали от Запада, които, потурчат се или не, стават я Мехмед Али паша, я Реуф паша, я Сюлейман паша… А те са хора ако не по-знаещи от руските млади генерали, поне с личен и пресен опит във воюването.