— Преди да започнем с чудесата, бих искал да ме изслушате, господин Саръиванов. Приемам да стана първомайстор на бъдещата фабрика с всичките отговорности, които това носи. Приемам и платата, както сте я определили. Но искам да поставя три условия. Четири — защото, ако вие на свой ред ги приемете, ще помоля всичко да напишем черно на бяло, за да няма утре „ама тъй беше, ама инак беше“.
— Приветствувам вашите думи! — с малко изкуствен ентусиазъм каза Саръиванов. — Има ли скрито-покрито, няма сполука, тъй мисля аз.
— Първото ми условие е завъртят ли се чарковете, работата да бъде оставена на мене, друг да не се бърка в нея. Разбирате, господин Саръиванов, от мен да се иска толкова и толкова изтъкано платно или шаек, пък ако не го давам или го давам, ама не струва — ето ти пътя, Бояне Силдаров. А не друг да прави бъркотиите, аз да изпирам пешкира.
— Мисля, че е справедливо — каза другият, но ентусиазмът му бе слязъл с едно стъпало по-ниско.
— Чрез второто условие ще се осигуря за първото — предложи Боян. — Да бъда назначен още докато се строи фабриката…
— Предлагам да стане още сега — вметна търговецът.
— … а не когато вече са се завъртели чарковете. Не мислете, че виря нос, господине, ала аз разбирам от тези работи, преди почти двайсет години съм ги учил не от друг, а от Добри Желязков. Мога да река, че ако изключим Хюсеин бей, арменеца, в Сливен никой не е по-врял и кипял от мене във фабрикаджийството. Грехота ще е да се хвърлят луди пари, пък сетне веднага да се започне с поправки…
— Не само възприемам вашето условие, но заради него още сега ще ви повиша и платата. Не от щедрост, не! От справедливост — вие от днес поемате дял от грижата и риска, редно е да имате по-голям дял и от кяра. Е, стигнахме и до третото, а?
— Не мога да изоставя ортаците си. Не е честно, знаете. Затова предлагам аз да бъда първомайстор, а те — майстори на различните отделения. С тези хора аз работя от петнайсет години, зная кой за какво го бива, от кого какво мога да измъкна. Имам ли ги за помощници, тогаз не ме е страх да заложа името си във фабриката.
Ентусиазмът спадна с още две стъпала, но отговорът не закъсня:
— Ще ги имате, нооо… отговорността за тях ще бъде също ваша. Справедливо е, нали? — Боян потвърди. — В такъв случай нищо не ни остава, освен да напишем, щото решихме. И от утре да сте горе на строежа.
— Няма ли да се посъветвате и с господина Кювлиева, вашия съдружник? Да не стане така, че вие сключвате договор, пък сетне…
Ентусиазмът мигом отстъпи място на самочувствието и „да го даваш тежко“:
— В нашето съдружие Кювлиев много добре знае кой решава и кой само приглася — нека неговото съгласие да е мой дерт. А сега ето ръката ми, господин Силдаров, и с Бога — напред!
Новият фабрикаджия стисна подадената му ръка, но отбеляза:
— Щом вече съм ваш служител, можете да не ме наричате „господин Силдаров“. Не върви, знаете. Пък и не е нужно — едно „майсторе“ стига.
11.
Беше прастар обичай, когато някой се завърне от далечен път или продължително отсъствие, целият град да се извърви в дома му — да го питат за свои близки, да се осведомят „как върви там алъш-веришът“ и търси ли се еди-какво си, или просто ей така — да поздравят дошлия, че, ако е нужно, и да му подадат ръка за свършването на едно-друго. По това време пътуванията отдавна вече бяха престанали да бъдат рядкост, също и пощата бе започнала да действува по-прилично (като легенда се носеше, че едно писмо, изпратено от Бурса, оттатък Стамбул, бе дошло само за двайсет и два дни!), ала обичаят да се навестява завърналия се продължаваше да се спазва. Не се направи изключение и за Стефан Гидиков, когато той пристигна в средата на март — нищо че това бе само едно от поредните му пътувания по търговски дела до Цариград. Пристигна той вечерта, а целият следващ ден отиде за посрещане и изпращане на гости, пък Щилияна, младата му невеста, комай от сутринта до смрачаване не подви крак от разнасяне на сладка и кафета.
Случайно или не, ала последните посетители бяха такива, с които Стефан бе в по-особени отношения — нявгашният му съученик и вечен съмишленик Анастас хаджи Добрев, несменяемият секретар на църковната община Панайот Минков и главният учител Михаил П. Икономов. Дойдоха те тогава, когато и най-закъснелите гости си тръгваха, а останаха не на бяло сладко и кафе, а на туршия от последната и на глътка препечена гроздова, както я обичаше бабалъкът Русчо Миркович. Също и разговорът беше различен от предишните — не ставаше в него дума за алъш-вериши и за роднини и познати, а се въртеше само около народните работи. А той имаше какво да им каже, особено около черковните борби — от духовните водачи бе имал срещи с Иларион Макариополски и Панарет Пловдивски, пък от миряните многократно бе беседвал и с дядо Славейков, и с Тодор Бурмов, и с Христо Тъпчилеща, и с котленеца Гаврил Кръстевич, а веднъж дори попаднал в една делегация при ревностния българолюбец граф Николай Павлович Игнатиев… Описа им той последните ходове на паметната борба и завърши така: