БЯНО АБАДЖИ (след въздишка): — Това според тебе бяха приликите. А разликите, Иване?
ИВАН: — В Петербург не си дават сметка, но турската войска е по-добре обучена и по-добре въоръжена от руската. (Вдига предупредително ръка.) Не спори с мене, говоря го като офицер, който разбира тези неща. При вероятната война турците ще имат и още едно предимство, което не е за подценяване. То е по-късият път за снабдяване на войската.
БЯНО АБАДЖИ: — Няма да скрия, думите ти ме отчаяха, сине. Ти, който казваш, че разбираш от тези неща, нищичко ли не виждаш, в което Дядо Иван да превъзхожда турчина?
ИВАН: — Разбира се, че Дядо Иван има и своите превъзходства, тате. Най-напред ще река, че в света няма войник, който да е по-храбър от руския.
БЯНО АБАДЖИ (със задявка): — И българският ли?
ИВАН (по същия начин): — Може българският да е наравно с него или с два пръста отгоре, но поне засега не е имал случай да го покаже на дело. После — руският солдат ще се бие за право дело, а това в една война е повече от хиляда първокачествени генерали. Мисълта, че се биеш за право дело, е велик и мощен подтик за всеки войник, тате.
БЯНО АБАДЖИ: — И друго?
ИВАН: — Другото сме ние, българите. Ние ще помагаме на едните и ще пречим на другите. Ние ще сриваме мостовете пред турчина и ще превеждаме руснака през най-потайните планински пътеки. Ще се правим на ахмаци и безделници, а всъщност ще наблюдаваме с четири очи какво вършат турците и ще го съобщаваме на русите. В една битка доброто разузнаване е половин победа, тате. Това ще имат русите и ще липсва на турците… дори и да се намерят продажници като хаджи Иванчо Пенчович или тукашния Йоргаки…
БЯНО АБАДЖИ: — То е точно онова, което ти вече правиш, нали?
ИВАН: — Е, нещичко, не баш взривяването на мостовете. (С лек присмех:) Макар с това да давам повод на мюзеверджиите да приказват врели-некипели срещу Силдаровците.
БЯНО АБАДЖИ: — А правиш ли го наистина?
ИВАН: — Искаш ли да ти покажа? Виж това писмо. То е от мой закупчик от Шумен. Получи се днес най-официално с татарската поща.
(Бяно взе писмото. Готвеше се да го прочете два пъти, но и един път му се стори предостатъчен. Писмото не съдържаше абсолютно нищо особено — най-обикновени сведения за вълна, за пастафи шаяк, за нужда от добра синя боя и прочие. Върна го, готвейки се да каже нещо от рода на „Е, голям келепир ще бъде за Дядо Иван да научи, че в Шумен синята боя не стигала…“, но Иван го изпревари. Като застана с гръб към улицата, той извади едно шишенце и с малка четчица прокара от течността между редовете на писмото. Като по чудо се появиха други редове; от мястото си Бяно видя, че бяха написани от същата ръка и че в тях имаше много цифри.)
ИВАН: — Не се сърди, но това скрито писмо не ще мога да ти го покажа. Военна тайна, разбираш… Ще съпоставя написаното с други такива сведения и крайният резултат ще отпътува, където трябва.
БЯНО АБАДЖИ: — Искаш да кажеш, че получаваш подобни хабери и от други краища на Българско?
ИВАН (свива рамене): — Двете третини от моите закупчици са всъщност мои съгледници. Те вече рискуват живота си за Дядо Иван, а помисли си какво ще бъде, когато загърмят оръдията.
Бяно постоя замислен, после стана и преди Иван да успее да дръпне ръката си, грабна десницата му и я целуна.
— Искам ти прошка, сине — каза. — Дойдох да те сгълча по бащински и да те вкарам в правия път, пък сега те моля да ми простиш. Изпълнявай си дълга, сине. Изпълнявай го с всички сили, пък що се отнася до клюките и клеветите — тях остави на мене.
Едва сега двамата забелязаха, че кафетата, забравени, отдавна бяха изстинали на масичката.
— Язък за старанието на Петраки Влахов — изсмя се Иван. — Трябва да ги ливна някъде. Иначе към Цариград ще полети доклад: Иван Силдароглу е разговарял нещо толкова важно с баща си, че дори кафетата са си забравили.