— Къде имате мивник, за да изплакна филджаните?
— А, не бива, тате. Също и това ще бие на очи. Един главен снабдител на войската не се занимава да мие филджаните. — Иван пак се засмя, пък отвъд смеха му се усети потулена въздишка. — Виждаш ли с какви дреболии трябва винаги да се съобразявам, тате? В играта, на която съм се хванал, нищо, дори най-малката подробност, не бива да оставям на случайността… Пък ти ме кориш, че си пия ичкията с Рефи ефенди…
… Вече разговаряйки за катадневни неща (едно от тях бе дървеният крак на Стефан), двамата се прибраха заедно в къщи; както винаги Бяно благоговейно се поклони на горната греда. Бяха ли легнали децата или не — не се разбра, но Таша ги чакаше на хаета, приседнала досами пармаклъка. Като ги видя да влизат, тя се изправи и с нея стана видима промяна — онази, която става с розата, когато се пропуква. Уж зает да затвори портата, старецът забеляза две неща: че влязоха двама, но че Таша видя само Иван и именно той предизвика промяната в нея; (не убягна от вниманието му и преобразяването, което настъпи и в Иван — замислен и съсредоточен допреди минута, лицето му засия в една томителна радост, която старият човек добре познаваше от собственото си минало.
Той се престори, че си намира някаква работа до „своята“ леха (каква ти работа, когато тук е шетала ръката на Таша!) и се залиса там, като остави Иван да продължи сам към дома.
„Боже мой! — мислеше си. — Какво ли би станало, ако тези двама, мъж и жена за чудо и приказ, се залюбят и минат под венчило? Ама че шега на съдбата би било: да се кръстосат два рода, които враждуват още от времето на Георги Силдаря и Димитраки Чорбаджи? Но какво ли пък кръстосване ще бъде то, щом нито Таша има капчица от кръвта на Димитраки, нито Иван — на Силдаровците?“
— Да стане, каквото си решил ти, Господи! — с упование произнесе старият човек и с бавни крачки се отправи към къщата.
Трета книга
Голгота и възкресение
Първа част
Дядо Иван изпълнява дадената дума
… живут еще стдарцы, из памяти которых не изгладился обет, данный им 1829 года предводителем российских армии Дибичем Забалканским…
1.
— Чисто силдаровско правене „на пук“!
Тези думи дълго, цели месеци, сливенци сякаш по уговорка изричаха винаги, колчем се споменаваше за венчавката на даскал Михаил П. Икономов и Яна. Пак те, но придружени и от едно особено подмигване — хем възторжено, хем хитро — съпровождаха и всички поздрави, които Боян получаваше по повод задомяването на дъщеря си. А той, бащата, приемаше и поздравите, и намигванията, и думите за силдаровското „на пук“, но не казваше нищо в отговор и се червеше — външно, по лицето, и дваж повече вътрешно. Защото никой по-добре от него не знаеше истината… А тя, истината, беше такава.
Вярно, сватбата си беше от край до край едно голямо и преголямо „на пук“. Преди всичко нарушаваше разпоредбата на конака: е, духовете се бяха поуталожили, но тъй или иначе никой не беше отменил забраната, издадена още от априлските събития, повече от петима българи да не се събират на едно място. За да позамаже работата, Боян бе отишъл да покани за тържеството и Мехмед Абдул Рефи ефенди, като отнапред знаеше, че е покана „кажи му аго, да му е драго“. Мютесарифът беше нов в Сливен и бе пратен със заръката да притисне българите, не да яде и пие с тях, познаваше малцина, само по-първите общинари и членовете на меджлиса и се държеше ако не затворено, то поне подчертано сдържано — такъв ли човек щеше да дойде, когато янлъш фабрикантин като Боян, при това произхождащ от джинс на потомствени непокорници, женеше дъщеря си? Рефи ефенди поблагодари за поканата, извини се с някаква несъществуваща работа по същото време, но за самото празненство, както то бе замислено, не каза и дума — нито го отмени, нито припомни забраната от пролетта. Сватбата обаче престъпваше не само турския, но и българския, християнския закон. И по-специално Устава