В този иначе бляскав спомен — гостите — не липсваше и едно тъмно петънце, не друг, а братът на Боян бе отказал да дойде и на венчавката в „Свети Димитър“, и на последвалото „огощеніе“. За отсъствието му Боян и Бяно смънкаха едно-друго на онези, които ги запитваха, но иначе случката бе по-„дебела“ и в спомените на Боян тя остана боядисана в черно. Стигнало се бе до бая̀ остър спор, който не завърши в разрив между братята само благодарение на сладкодумието и такта на бащата. „Ябълката на раздора“ (този израз вече се употребяваше в Сливен) беше Таша Йосифова. За нея Райна, уж кротка и послушна, се запъна като рак на бързей — не, та не, такава жена тя нямало да допусне на сватбата на дъщеря си, зер в Жеравна имало поверие, че каквито са поканените гости на сватбата, такава ще бъде един ден и булката. Каква точно такава беше Таша, Райна не искаше или не можеше да каже, но се закани, че види ли тази жена в църквата или на трапезата, тя самата ще си вдигне чуковете и… А Иван пък се запъна за обратното: щом Таша живеела под покрива на баща му, твърдеше той, и то не като наемателка срещу плата, а като желана гостенка, тя все едно била член на семейството и като член на семейството по право трябвало да присъствува на празненството. Боян, който в случая вървеше след жена си, като, общо взето, споделяше възгледа й, не отстъпваше. Не отстъпваше обаче и Иван. И когато спорът помежду им приближи до най-обикновеното мъжко скарване, ако не и до вдигане на пестници, Бяно Абаджи успя да наложи някакво средно решение (което, казано между другото, не хареса на никого от тримата): Боянови не поканиха Таша, а Иван пък — втори след Йоргаки чорбаджи — се оказа болен през този октомврийски ден и не зачете големия празник на племенницата си.
Може би имаше още много ярки мехури в привидно тихото езерце на Бояновия спомен, но два от тях се открояваха особено ясно.
Първият се състоеше в едно просто изречение на Иванчо Желязков — просто, ама само наглед, щом Боян вече цели месеци умуваше над него. То стана тогава, когато „Бяла Рада“ и „Червен Петко“, които този ден се лееха като из чешма, бяха поразмътили главите, а вече само най-младите и най-неуморимите продължаваха да вият хора̀ на улицата, където бяха и свирачите. Тогава, както става обикновено, гостите се събраха на отделни купчинки и във всяка купчинка се водеше отделен разговор. Точно тогава, докато минаваше да види как са обслужени гостите, новоизлюпеният тъст дочу как Иванчо Желязков казваше:
— Робството не се състои в изстъпленията, а в отнетата възможност на способния да постигне преуспяване.
Тези думи го поразиха. Боян никога не се бе опитвал да даде точно определение на понятието робство (както не можеше да определи и свобода, макар да го чувствуваше с всяка пора на тялото си), но кажеха ли му „робство“, той неизменно си представяше набучени на кол глави, пребити до смърт мъже, разсипани къщи и дюкяни, изнасилени жени, безсмислени убийства и палежи. Сега Иванчо му бе показал уж същото, но в съвсем нова светлина. Убийства, изнасилвания и грабежи се срещаха, знаеше се, и в най-цивилизованите страни, докато — как беше? — отнетата възможност на способния да постигне преуспяване…? Ще рече: роб ли си, за тебе има таван, над който нямаш право да се издигнеш, независимо от дарбата ти. И обратното: от поробителите ли си, ти може да се намериш и над тавана, макар природата да не ти е дала заложба за това. Да, дълго умува Боян над тези думи и в края на краищата тъй и не стигна до отговор: започнаха събития, в които нямаше време за умуване и философствуване…
Другият от „мехурите“ за запомняне беше приблизително по същото време — ще рече, в разгара на веселбата. Внезапно тропотът и провлеченото „И-ху-хууу“ на играчите на улицата секна, после един след друг замлъкнаха и свирачите. (Боян беше поканил и заплатил петима, а доброволно се присъединиха още седем, та бяха станали цяла тумба от дванадесет и свирнята им се чуваше навярно чак до циганската махала в другия край на града, където се сливаха Новоселската река и Куруча.) Боян помисли, че лудетините навън бяха замислили някакъв зевзеклък — например да поканят дядо Серафим на хорото или дявол знае какво подобно, — но се излъга. Портата се отвори от здрав ритник и в очертанията й се появиха трима, които той познаваше. Впрочем единия — мюдюрина Мустафа ага — познаваха всички, не беше сигурно за другите двама. А те бяха близнаците от Козосмоде Юксел бей и Руфи Сезгин бей, от които бе пропищял орталъкът от Сливен чак до Хаинето. Отдалече се виждаше, че са пийнали порядъчно и не се държаха твърде здраво на краката си, но затова пък се бяха накачулили с толкова оръжие, сякаш не идваха на място, където народът се веселеше на сватба, а се готвеха само те тримата да върнат Турция до границите й по времето на Сюлейман Великолепни.