— Ама аз, дядо попе…
— Няма „ама“, няма „дядо попе“. Или искаш и ти един по дупето?
Момчето се подчини и след малко чуха количката да трака звънливо по калдъръмите на Дели Балта. Поп Юрдан се върна на мястото си и неочаквано за всички вдигна глас и запя:
Беше хайдушка песен, Кокарчоолувата, но той я караше не по хайдушки, а малко завъртяна по попски. Може би обаче именно затова хората се разсмяха, поотпуснаха се, мнозина присъединиха гласовете си към неговия.
До края на тържеството никой не ги обезпокои повече. Както се разбра по-късно, тримата бабаити се посрамили, че един дърт папаз ги е надвил по такъв позорен начин, взели си силяхлъците и дума не обелили за случилото се.
Това бяха най-ярките спомени, които се запечатаха завинаги в съзнанието на Боян от този много важен ден — сватбата „на пук“ на дъщеря му за уважавания учител Михаил П. Икономов…
2.
Не беше много редно жените на Мехмед Абдул Рефи ефенди да я поканят да им работи именно в неделя, но Таша прие — не само защото още се чувствуваше в опасност след събитията от април и не искаше да се набива в очи с прояви на непокорство, но дори и с известна радост. По-скоро не радост, а задоволство и облекчение. Защото това принудително отсъствие от къщи щеше да я избави от всичките неудобства — нейни и на бащата и сина Силдарови, — които произлизаха от неполучената покана за сватбата на Яна. Тя дори съзнателно продължи престоя си в харемлъка на мютесарифа, за да се прибере късно, на границата между привечер и вечер. За чест на новите й мющерийки тук трябва да добавим, че те си дадоха сметка как ще се чувствува една жена по мрачина из сливенските улици, та се погрижиха да й осигурят един съпровождач, който я следваше на две крачки чак до вратата на дома.
Къщата на Силдаровци беше спокойна, дори погледната от портата изглеждаше като безлюдно мъртва. Сякаш страхувайки се да не наруши спокойствието на този гостоприемен дом, Таша тихо прекоси двора и се изкачи на хаета. Не, не е било безлюдно тука — едва стъпила на хаета, тя долови неясни гласове откъм одаята, която Бяно Абаджи бе предоставил за нея и децата. Жената пристъпи крадешком до вратата и се заслуша. Очакваше да чуе Иринка и Нойко с някои от техните вечни спорове, но сгреши — единият глас действително беше на Нойко, но другият, топъл и шеговито-ласкав, принадлежеше на Иван Силдаров. През месеците, в които живееха под един покрив, Таша много пъти се бе удивлявала на различните оттенъци на този глас — толкова различни, че навремени ти се струва да са даже не на двама, а на десетмина души: строг и заповеднически, когато говореше с писарите си, остър и дори груб с разни нахалници, делови с мющериите и закупчиците, почтителен, едва ли не смирен в разговорите с бащата, закачлив и по момчешки палав с Иринка и Нойко, внимателен и благ, ала без коцкарско лигавене с нея…
Тя напрегна слух и различи думите му:
„Вярно, мъчно е дяволското умножение, ама хайде да го повторим. И тъй, как се умножават дроби, малки ми господине?“
Нойко отговори спокойно, почти самонадеяно:
„Дроби се умножават, като се умножават числител по числител и знаменател по знаменател.“
„Чудесно! Сега остава да видим дали можеш не само да го кажеш, но и да го направиш. Умножи ми, моля ти се, две пети по три осми.“
Чу се скърцане на калем по плочата за писане, а в същото време Нойко бавно си повтаряше:
„Две пе-ти по три ос-ми… Две по три е…“
Таша не можа да слуша по-нататък. Някаква буца заседна на гърлото й и полека се изкачи нагоре. Тя се отдръпна безшумно, като внимателно прескочи онази дъска на хаета, която винаги скърцаше, шмугна се в стаята на Бяно Абаджи и там се разхлипа горко. Плака, плака, плака, докато очите я заболяха, после се поизбърса, наложи си да успокои дишането си и отново прекоси хаета. От другата страна на вратата, изглежда, точно сега привършваха с умножението, защото Иван казваше доволно:
„Тъй те искам, момчето ми. Утре, ако господин учителят те изпита, ще му вземеш ума с майсторското умножаване. А как си с делението?“
„Хабер нямам от него.“
„Не казвай «хабер нямам»! — добродушно се скара Иван. — Имаме си хубава българска дума: «представа нямам». Защо да си кълчиш езика по агаларски, когато можеш да кажеш същото на най-хубавия език на света?“
„Представа нямам, чичо Иване — виновно каза Нойко. — Много е трудно пустото деление. Не го разбрах нито когато господин учителят го обясняваше, нито като го четох в сметанката…“