„Хайде, де, трудно. Я да опитаме!“
Жената сметна, че точно сега е подходящият момент да се появи при тези двама приятели, които сякаш не делеше нищо извън някакви си там четиридесетина години. Тя направи няколко шумни крачки по хаета и бутна вратата. Гледката, която се разкри пред очите й, я накара да зяпне от удивление. Нойко в катадневните си потурки и Иван в един от празничните си гълъбовосиви костюми лежаха един до друг по корем на пода, в ръцете им имаше само плоча, калем и сюнгер, а за светлина използуваха единствено пламъците на дърветата в оджака пред тях. Те се извърнаха към нея, но не станаха, само я поздравиха с по една широка усмивка; към усмивката на Иван се прибави и познатата й гънка на лявата му буза.
— Заповядай при нас, Таша — покани я мъжът. — Таман ще научиш най-проклетото нещо в смятането — деленето на дроби.
— Не се казва „таман“, а „тъкмо“ — каза тя, като сама се изненада на дяволитите нотки в гласа си. — Защо си кълчиш езика по агаларски, като си имаме такава хубава нашенска думичка?
Той разбра и казаното, и неказаното, и от това усмивката му стигна от ухо до ухо.
— Виноват, госпожа Таша. Тържествено обещавам този позор да не се повтори. А сега ще благоволиш ли да споделиш мъката ни с дробите?
— Ето ги моите дроби. — Тя кимна към едно панерче със скроени парчета тъмносин тафтян плат. — Но вие продължавайте, продължавайте, няма да ви преча.
Таша запали газената лампа (беше нейна, донесена от къщи, с огледалце и предназначена за окачване на стена, а не Бяновата със синкавата стъклена основа — нея той не я даваше никому) и междувременно попита за Иринка. Момиченцето беше отишло да си играе при една своя приятелка, само през два комшулука от Силдарови; казала била, че ако Нойко не отиде да я повика, може да остане да преспи при Лазаринка. После седна в ъгъла и се залови да тропосва роклята с малакоф, поръчана й от госпожа Бончевич. Работеше безшумно и така научи, че за да се раздели дроб на дроб, трябва да се умножи числителят на първата със знаменателя на втората и полученото да стане числител на резултата, а за знаменателя да се умножи знаменателят на първата дроб с числителя на втората; тя дори реши на ум как се разделя една втора на една четвърт и изпита своеобразно удоволствие, когато Иван и Нойко потвърдиха нейния резултат: „четири втори, което означава две“.
— Е, стига за днес — каза по едно време Иван и бавно се надигна от пода. — Не завиждам на учителя ти, ако те изпита утре: свят ще му се завие, докато те слуша.
Той разкърши вдървените си рамене и каза, че ще излезе на хаета да изпуши една цигара и да се поразтъпче. Таша също остави в панерчето бъдещия малакоф на госпожа Бончевич.
— Реши още една-две задачи — заръча на сина си. — Аз ще приготвя едно-друго за вечеря и ще сложа в ашевото.
Каза го и после наистина го направи, но преди това спря до Иван, който стоеше до пармаклъка на хаета, рееше невиждащ поглед в топлата октомврийска нощ и само цигарата му — същинска светулка — ту просветваше, ту угасваше.
— Благодаря ти, че отделяш толкова време да се занимаваш с Нойко — рече тя. — От господина Димитър Кавалджиева зная, че детето върви добре в училище, само смятането го затруднява повече.
Тя не чу, но усети смеха му:
— От утре даскал Кавалджиев ще запее друга песен, обещавам ти.
Таша не позволи разговора да се хлъзне по тази шеговита плоскост.
— Защо го правиш? — попита.
— Заради малкия, разбира се. Той невям е най-добрият ми приятел в Сливен. — Кратко мълчание. — Не, излъгах те. Също и за себе си го правя. Неизпитвана драгост е за мене да усещам този малчуган до себе си и да зная, че върша нещо, което ще му е полезно.
— От един ден път се усеща, че обичаш децата — каза тя. — И да се чуди човек как досега не си се задомил, не си народил челяд…
Иван не отговори нищо, само пламъчето на цигарата му описа една широка линия — мъжът бе махнал неопределено с ръка.
— И странното е — продължи Таша, — че умееш да го правиш. Това рядко бива със… — Тя млъкна изведнъж, но той продължи вместо нея:
— Със стар ерген, можеш спокойно да го кажеш. — Иван се изкиска, после обаче продължи сериозно: — Винаги идва момент, когато човек, дори, хм, да е стар ерген, чувствува нужда от деца около себе си. А моята съдба… — Този път той не се доизказа.
— Често си мисля за твоята съдба. И колкото повече си мисля, толкова повече се чудя.