— Нещо странно ли виждаш в нея?
— Цяла купчина странности, нощта не би ми стигнала да ги изредя. Но сега ще кажа само една. От рода на таквиз патриоти си, пък служиш на турците.
— Струва ми се, че днес и ти служеше на туркини…
— Не е едно и също. И не ми казвай, моля те, че не усещаш разликата. Едно е да шиеш шалвари и атлазени елечета на кадъни, друго — да обличаш войската на султана. Същата войска, която тъпче и коли нас, българите.
— Но резултатът като че ли е един и същ. И двамата печелим хляба си.
— За един потомък на Силдаровците твоят хляб би трябвало да ти загорчава. — Никакъв отговор. — При това разправят, бил си доста заможен и не се нуждаеш от хляба на негово величество Абдул Хамид хан Втори.
— И в такъв случай защо, мислиш, го правя?
— Доколкото изобщо мога да мисля с женския си акъл…
— Ум — поправи я той и се засмя тихо.
— … с женския си ум, истината знаят само Господ на небето и ти на Земята.
Иван помълча малко. Хвърли цигарата си и този път пламъчето описа една крива линия надолу към калдъръма на двора. Обърна се към нея и се озова толкова близо, че тя усещаше дъха му върху лицето си. Когато най-сетне заговори, гласът му отново се бе променил — сега бе загубил игривостта си и бе станал по-нисък и по-гръден.
— Вярваш ли в предчувствия? — попита я най-неочаквано.
— Не съм си задавала този въпрос — рече тя леко стъписано. — Но сигурно изобщо нямам предчувствия. Иначе нямаше да сторя някои големи грешки в живота си.
— Аз пък имам предчувствия и вярвам в тях. Имам предчувствие и сега, в този момент.
— И какво ти говори то?
— Че освен Господ и аз, скоро ще има и трети. И неговото име е Таша. — Жената усети, като че гърдите й се стягат в обръч, но гласът на Иван, отново променен и станал по момчешки дяволит, я върна към земята: — Освен ако не ме опровергаеш. Беше се запътила да приготвиш вечерята, пък аз комай още минута и ще умра от глад. А умра ли, тайната тъй и ще отиде в гроба заедно с мене…
Тя не каза нищо повече и тръгна към ашевото. Не си даваше сметка, но всъщност не вървеше, а се олюляваше…
3.
— Ти си луд! — не на шега кресна Бяно Абаджи. — Луд за връзване, ето какво си ти! Как изобщо ти дойде в главата да се качиш тук?!
Стефан не очакваше такова посрещане. Бе се надявал дядо му да изрази изненада, да се зарадва, да го похвали за мъжеството, изобщо надеждите му бяха все в розово и златно. И тази ненадейна острота, почти грубост, го стъписа.
— Представи си, че може би исках да ти помагам в работата, дядо — каза. — Или да видя повторно мястото, където се спасих от гладна смърт…, за да разбера, че съм загубил крака си. Или още — пожелал съм да докажа сам на себе си, че не съм престанал да бъда човек и мъж, а не някакво чучело, което само се мести от двора в одаята и от одаята в двора.
— С това последното съм съгласен — поомекна старият човек. — На твое място може би и аз щях да изпитам себе си по същия или подобен начин. И все пак е лудост — допълни. — До Барите и здрави хора виждат зор, пък ти… Дай да проверим като си доказал на себе си, че си човек и мъж, какви поразии си причинил на крака.
Момъкът се подчини и събу панталона, и запретна левия крачол на ичовете си. После размота каишите и свали дървения крак. Бяно внимателно огледа коляното, което лягаше върху корубата. Имаше охлузвания и претривания, разбира се, но не и по-тежки наранявания — за тези последни месеци бе хванала шия.
— Вържи го пак и се облечи — продума. — А за надолу ще ти отсека една тояжка да се подпираш. Ако толкоз държиш да се показваш курназ, хвърли я при Свети Тодоровото аязмо и влез в града без нея.
Малко по-късно, когато седяха един до друг на скемлетата пред долапа, старецът подхвърли:
— Изучи ли тютюнджийския занаят?
— Изучих — призна Стефан. — Ама пред тате все още ме е срам да запаля.
— Пред мене може и да не те е срам. Ето ти тютюн и хартийки, аз ще запаля лулата. — После, когато запушиха, продължи: — Кажи, защо все пак се надигна чак до Барите?
— Одеве не те излъгах, наистина исках да докажа на себе си, че още ме бива за нещо.
— Ти най-напред трябва да благодариш на Бога, че изобщо оцеля. Само още малко несполука и вълците отдавна да са оглозгали и последното месце от тебе. На Бога да благодариш, а също на доктор Планински и на Юмер ефенди.
— Не ги забравям нито за миг, дядо. Нито тях, нито Мюрсел и Емине, сина и дъщерята на бай Юмер. Зная, че на всички тях дължа живота си. Впрочем и на тебе също. — Бяно го прекъсна с махване на ръка. — Знаят го и в къщи. И тези дни мама ще прави курбан, нали ще станат шест месеца откакто Стефан се превърна в Топал Стефан… Ще занеса на всичките. Да беше тук Хайдар бей, и него нямаше да отмина.