— Хубаво е, че помниш. Човекът е човек, защото може да върши добро и да е благодарен за сторената му добрина. Другото си е чиста свинщина. Нали се знае: „Свинята като се наяде, обръща коритото.“ — Бяно пусна няколко кълбета дим към облаците, които се гонеха по небето. — И все пак не си дошъл само да си изпиташ силите, нали?
— Позна, дядо. Също и за съвет съм дошъл. Омръзна ми да ме съжаляват: на улицата ми сторват път, в кафенето някой става да ми отстъпи мястото си, в къщи ме глезят и ми угаждат като на болно дете… Пък аз искам да си имам свое място под слънцето. И да ме уважават заради самия мене, не за крака ми.
Старият човек го изгледа изпод вежди. Боже, каква прилика с неговия, Бяновия баща! Не само в ръбатото лице и острия като връх на кама поглед — да беше жив и със Стефановото нещастие, също и Георги Силдаря би разсъждавал напълно по същия непримирим начин.
— Чест ти прави, каквото си намислил — каза. — Гордея се с тебе.
— Не е само това, дядо. Чувствувам се в дълг. Към семейството и към България.
— На България ти даде достатъчно. — Бяно показа с очи към дървения крак на младежа. — Кешки и други да й дадяха толкова…
— Не си прав. България няма нужда от лентяи и тунеядци, които щастливо се оставят да ги хрантутят до края на живота им заради някакви минали заслуги.
— Ами че тогаз — колко му е! — стани апостол — засмя се пресилено дядо му. — На̀, Левски умря, Ангел Кънчев умря, Иларион умря — мястото е свободно.
— Мислиш ли, че нямаше да го направя, ако не беше този крак — отговори сериозно Стефан. — Но белязан човек като мене не става за тази работа. Нито тегав и тромав, апостолът понявга трябва да бъде по-пъргав и от планинска коза.
— И тогава какво?
— Ето как от само себе си стигнахме до съвета, за който дойдох при тебе. Мъча се да си втълпя, че човек може да бъде полезен на България не само с пушка в ръка. Цървули да шиеш, калдъръм да редиш, тикви и кратуни да отглеждаш, кал за кирпич да бъркаш…
— Хорски губери и шаяци да валяш — вметна старият човек.
— … дори боклук да събираш, ти наистина го правиш за себе си и за хляба си, но едновременно то е и труд за България.
— Пропусна може би най-важното, сине: майките, които раждат и отглеждат достойни чеда.
Стефан потвърди мълчаливо, но не се отклони от мисълта си.
— А мене не ме бива за нищо, дядо. Колкото и да се оглеждам, не виждам нещо, което бих могъл да върша с достойнство.
Двамата се умълчаха. За да запълни тишината, пък и да събере мислите си, Бяно Абаджи се залови да изчисти пепелта от лулата си.
— Ако си имал на ум да дойдеш помощник при мене и сетне да поемеш сам барата, тозчас ще ти отговоря „не“, сине. Не се засягай, но тази работа е за здрав, много здрав човек — клякане, носене на напоени с вода губери, газене до пояс във вадата, какво ли няма в него. Не е за тебе. Но ти минаваше за силен ученик, добър и в краснописа, и в смятането. Искаш ли да поговоря с чичо ти Иван да те прибере в кантората си?
— Не! — отряза сухо Стефан. — На човек, който слугува на турците, аз помагач няма да стана, пък ако ще свинка в джамия да пропее.
Старецът се сгъна от обидната дума, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема, но се въздържа, не каза нищо за да защити сина си, трябваше да издаде една тайна, пък тя, тайната, не му принадлежеше.
— Преди години чувах Райна да те хвали, че се справяш отлично със стана и ткалото — внимателно подхвърли той.
— Справях се, вярно, макар да не мога да кажа, че чак съм бил за хвалба. Ще ти призная, мислил съм и за ткалото. Но това не е труд за България, дядо.
— Хайде да не се обиждаме — засмя се другият. — Ами че мен още ме кичат с прозвището „Абаджи“ и да си призная — драго ми е.
— По твое време е било и за почит, и за драгост — оживи се Стефан. — Но животът е отишъл напред, дядо. Да се посветиш днес на абаджийството, туй значи да дърпаш и себе си, и отечеството назад, към отминалия ден. Не знам какъв пример да ти дам. Ами че то е все едно да си много добър тюфекчия и като пръв майстор да изпипваш кондаците на пищовите, докато в Европа вече правят барабанлии револвери с по шест патрона и с нарези в цевта. Или да откриеш килийно училище, в което да преподаваш Псалтиря и Часослова, когато в Класното учат физика, астрономия, ботаника и зоология, география. Или още — да изобретяваш нов вид конска каруца, докато света кръстосват тренове, че и балони.