— Помнете ми думата, братя, краят на духовната робия вече чука на вратата. Дните й са преброени. Но гърчулята са хитри. Те виждат, че църквата ни ще се изплъзне из ръцете им и вече замислят да ни задушат не от амвона, а в търговския дюкян, в индустрията, в банкерството.
— И със съжаление трябва да признаем, че там не можем да им се противопоставим като равни с равни — продължи разсъжденията му Икономов. — Пара̀та, голямата пара̀ все още е в техни мекерета. Колцина са онези като Русчо Миркович или Газибаровите, които хем да са голяма сила в благосъстоятелността, хем да не желаят да се върне времето на гърчеенето и на „българогласните елини“?
— Странно! — замислено се обади Панайот Минков. — Неотдавна в общината се случих, когато Йоргаки чорбаджи и неколцина от ония, дето все му държат исото, говореха за същото. За същото, че бих казал, и със същите думи. Ако не знаех, че Гидика снощи се е върнал от дълъг сефер, щях да река, невям е бил душеприказчик на Феслията или на хаджи Гендо.
Анастас хаджи Добрев се пребори с поредния пристъп на сухата кашлица и попита:
— Какво все пак говореха, господин Минков?
— Ами пак това. Изпуснали са първо школото, сега явно било ред на църквата, но затова пък пара̀та била още у тях. А който имал пара̀та, той владеел и душите. Защото…
— Да беше им казал едно „много здраве“ от мене — рязко го прекъсна хаджи Добрев. — Не богаташът, а сиромахът е опазил българщината през петте века на робията. И той пак няма да я продаде за алтъни и грошове. Особено сега, когато виделината крачка по крачка изтиква мрака към Анадола.
— Абе уж така е, ама и не е съвсем така — каза домакинът. — Види се, че борбата ще се пренесе вече не за езика и вярата, а направо за душите на хората.
Михаил Икономов и Анастас хаджи Добрев размениха един продължителен поглед, после главният учител, претегляйки думите си, произнесе съсредоточено:
— Борбата може би ще се пренесе не за душите на българите, а направо за строшаване на робската им верига, господа.
— Кое ви дава основание да теглите синур между едното и другото?
Думите бяха изречени така остро, че всички погледи се събраха в Стефан Гидиков. По онова време той беше тридесет и две годишен и с добро материално положение, но си бе останал, какъвто си бе от момче — сух, почти мършав, без един драм сланина под кожата. Лицето му, широко в челото, се стесняваше остро към брадичката, та можеше по-скоро да се нарече триъгълно, отколкото тясно. Имаше тъмни коси и ястъклии мустаци в същия цвят, между които странно се открояваха очите му — толкова светлосини, че понякога изглеждаха като избелели. Сега същите тези очи гледаха строго, почти сърдито, когато Гидиков продължи:
— Никой не си прави илюзии, господин Икономов, че не е далече времето, когато изстрадалият наш народ ще се вдигне срещу тиранина. Е добре, аз се обръщам към вас като към високообразован и разумен човек. Кажете ми: в битката за род и отечество кой ще се вдигне по-напред — духовно богатият, който знае своето минало и изгубеното си величие, или убогият, затъпял в своята вътрешна нищета, за когото идеалите започват и свършват до търбуха?
— Излишно се горещиш, Гидик — примирително рече Панайот Минков. — Няма българин, който да отрича знанието или дори да го оставя на второ място след първобитната сила. Мигар има някой от нас, който да не си дава сметка, че пробуждането ни започна не с друго, а с историята на отца Паисия?
— В такъв случай има двуезичие между думите ни и делата — не се предаваше домакинът. — И за да спестя възможните препирни, ще ви посоча читалището. Него, читалището, господа, аз поставям почти на един кантар с школото. И не защото нашето, сливенското „Българско благодетелно читалище“ в известен смисъл е моя рожба. — Не беше гола хвалба. Наистина Стефан Гидиков бе един от основоположниците на читалището и негов пръв председател. — А защото то разнасяше светлина както на безпросветните, така и на учените, свързваше ни духовно с Европа, издигаше ни високо над затъпелите ни поробители, а гласно или негласно ни учеше и на непримиримост към робската пранга.