— Разбирам, разбирам — прекъсна го старецът. — Искаш да служиш на България, но не как да е, а по пътя на напредъка. — Стефан потвърди. — А помислял ли си за фабриката, сине? Фабриката, ще признаеш, е от утрешния, не от вчерашния ден.
— Бог да ме убие, ако ми бе минавало през ума! — плесна се по челото младият човек. — Всяка сутрин изпращам тате, пък…
— Виждам поне две предимства. Отдава ти се работата при стана, пък там е същото, само че задвижвано не от ръка, а от машини. И после — фабриката, индустрията въобще, туй е бъдещето и на България, и на света. Искаш ли аз да поговоря с баща ти?
— Ще ти бъда благодарен. Той от жалост към мене може да отреже едно „не“, пък сетне иди го разубеждавай…
— Значи, решено. Довечера съм на почерпка и разговорка у вас. Но само при едно условие, сине: че до аязмото ще ползуваш тоягата, която ей сегичка ще отсека…
Единственото затруднение за работата на Стефан във фабриката произлезе от… самия Стефан. Беше далечко за него, пък и пътят по Асеновския боаз му идеше доста стръмен, но когато Боян предложи да му купи магаре или конче за отиването и връщането, той — не, та не! Казваше: не искал в Сливен да го запомнят така недъгав, че да го разнасят надолу-нагоре като торба с картофи. И дали беше момчешки инат, или накърнено мъжко самочувствие, но той успя да се наложи. Е, това му струваше да тръгва един час по-рано и да се прибира също един час по-късно, ала Стефан нито веднъж не се оплака.
А иначе работата потръгна още от първата минута. И причината навярно следваше да се подели между природната му схватливост и един добър стар спомен на баща му. Боян си спомни как някога, започвайки работа в „хавриката“, Добри Желязков Фабрикаджията не го сложи направо там, където се накатаваше платът, а отдели един ден да го запознае с пълния процес на работата. Точно по същия начин постъпи сега Боян със сина си. Поведе го от хавуза (все още така казваха на водохранилището) високо над фабриката и стъпка по стъпка го запозна с цялото производство — чак до маазата под „канцелярията“, където се струпваше готовата стока.
По-специалното му внимание като на баща към син стигна само до тук. В нищо друго той не се държеше към Стефан по-различно, отколкото към другите новопостъпили работници. Прати го най-напред на най-мръсната и черна работа — при дарака, където дори и да имаш дробове като ковашки мехове, пак ще захванеш да се давиш от прахоляците. След това… Но нека не изреждаме всичките стъпала, по които се изкачи Стефан в битието му на „хаврикаджия“. По-същественото е, че навсякъде той нито се оплака, нито се изложи. Напротив — все биеше на очи като отличен работник, та дори Стефан Саръиванов и Тотьо Кювлиев го забелязаха и сами подтикнаха бащата: грехота е, пък и фабриката губи такъв работник да прахосва сили и умение в дейност за чираци.
И стана така, че още преди Коледа на момъка повериха стан, и то не какъв да е, а от най-добра белгийска марка. Пък като изкара около месец на този нов пост, лично бащата настоя да се направи сравнение между сукното, тъкано от Стефан, и другото, което излизаше изпод ръцете на старите майстори. В огледа участвуваха не само Саръиванов и Кювлиев, старшите съдружници във фабриката, но и опитните майстори, някогашни ортаци на Боян в работилницата. И мнението на всички беше единодушно: пастафите на младежа в нищо не отстъпваха на другите, „личало си — каза един, — че е син на баща си и внук на онзи, когото сливналии до днес зоват «Абаджи» и който заради майсторлъка си бе удостоен дълги години да бъде устабашия на абаджийския еснаф“. Друг пък свали от себе си майсторската престилка и я опаса на момъка.
И ето как стана така, че дори не навършил двайсет и една години, Стефан бе прогласен за майстор, пък и платата му стана майсторска… Боян и Стефан не си даваха сметка, но всъщност от този ден занаятът на бащата се превърна в потомствена професия на рода Боянови.
4.
Събуди я един необичаен шум. Таша отмахна завивката и се заслуша. Шумът идеше откъм дворната порта и наистина не приличаше на нищо познато — човек можеше да си каже, че няколко котки точеха ноктите си по вратата. Опита се да определи кое време е сега, но не успя (единственият часовник в къщата, посребрен и с красиво гравирани капаци, принадлежеше на Иван); после, като не си спомни да е чула първите петли, си каза, че навярно е около полунощ.