Изчака малко. Странните звуци се повториха. Жената се почуди какво да прави. Знаеше: да беше тук Бяно Абаджи, положително вече щеше да е навън (старият човек или изобщо не спеше, или спеше само с едно ухо и едно око.). Ала онзи, когото тя зовеше „татко“, го нямаше, той още в първите дни на април се бе качил горе на долапа. Да събуди Иван, не смееше — щеше да изпадне в смешно положение, ако се окажеше, че наистина разгонени котки бяха избрали точно тяхната порта, за да привлекат женихите си с умилкване и драскане по дървото.
Тя се поколеба още малко, пък се измъкна тихо изпод завивката, надяна една топла руба върху нощната си риза, обу чехлите на прябош и безшумно се измъкна от одаята. Все така тихо, като призрак, прекоси двора и приближи до портата. Да, странният шум идеше от там.
— Кой е? — попита Таша през вратата.
— Непознат съм, но не се бойте, госпожа — отговори приглушено един мъжки глас. — Българин и християнин съм, няма защо да се страхувате от мене.
Тя наистина не се страхуваше: в този глас имаше нещо, което — независимо от съдържанието на думите — внушаваше доверие.
— Какво искате? Защо сте дошли по такъв час?
Жената долови как другият тихичко се позасмя.
— Ще отговоря по обратен ред, госпожа. Дойдох по такова време, защото тъй се случи — ида отдалече, ябанджия съм. А ви обезпокоих, понеже търся господина Ивана Силдарова. Както ми описаха в Габрово, точно тази би трябвало да е къщата му. — И добави с непринудено уважение: — Прощавайте, ако все пак съм сбъркал в тъмното…
— Не сте сбъркали — успокои го. — Ще събудя господин Иван. Но за кого да му кажа?
— Кажете му само, че идвам от страна на бате Николай, това ще е достатъчно. Ба-те Ни-ко-лай, чухте ли ме добре?
— Чух. Извинявайте, но трябва да почакате още малко навън. Да си призная, не съм навикнала да отварям на непознати по този час…
Таша се затрудни — ако изключим онзи ден през миналото лято, когато Иван им показа как е преустроил херодаята, тя за пръв път трябваше да влезе там. Поколеба се, пък слезе по няколкото стъпала и почука на вратата. Иван се появи по-скоро, отколкото тя очакваше. Беше облечен в сива дреха от дебел, но лек и топъл плат на големи квадрати (жената знаеше, че това се казва халат, но го виждаше за пръв път), леко поразрошен и с газен фенер в едната ръка; много по-късно Таша щеше да си даде сметка, че другата му ръка през цялото време беше в джоба и този джоб изглеждаше неестествено издут.
Тя му каза за среднощния посетител и, противно на очакванията й, Иван не се изненада, сякаш намираше за напълно естествено някой да ти дойде на гости по първи петли. Мъжът я успокои с няколко обикновени думи и я изпрати да си легне, той щял да има грижа за госта. Тя изпълни поръчката му, но само наполовина — изкачи се на хаета, ала се сгуши в най-тъмния му ъгъл и се загледа какво ще последва. Обаче с едно изключение не видя нищо особено. Иван внимателно, като пазеше да не вдига шум, отвори портата, размени шепнешком няколко думи с непознатия и все така тихо го въведе в херодаята. Единственото ново и непривично, което се случи, беше, че закачи отдавна неизползуваното мандало и втикна джугата в него.
Разсънена напълно, „като кокал“ (неин израз), Таша намисли да проследи по-нататъшните събития. Загъна се по-добре в рубата си, привлече едно скемле и седна в кьошето на хаета. Не се наложи да чака много. Надали се мина повече от половин час, когато двамата мъже се появиха на двора. В оскъдната светлина на газения фенер жената видя, че Иван е вече напълно облечен. Те не говореха помежду си, но иначе не пристъпваха крадешком, като хора, които вършат някаква тайнствена работа, а крачеха свободно и спокойно — ще речеш, в неделя след литургия се разхождаха по Машатлъка. Дори когато излязоха и затвориха портата зад себе си, го направиха внимателно и без блъскане, но това беше по-скоро естествената грижа на човек, който не иска да разбуди къщата, а не предпазливост на апаш или изобщо на лице с гузна съвест.
Таша се поколеба, но реши да продължи „вардянството“ си — и без това сънят напълно бе избягал от клепките й. Този път й се наложи да чака повече, може би час, дори час и половина. Най-сетне вратата скръцна и се появи Иван — с предишната безгрижна крачка и с фенера в ръка. Той се запъти към херодаята, но някъде към средата на двора сякаш си спомни нещо, защото спря изведнъж и подвикна тихо:
— Не стой повече там, Таша. Нощта е хладна, сигурно си вкочанена като камък…