Боже, очи на бухал ли имаше този човек? Как можа да я забележи тук, в най-тъмното ъгълче на хаета? И все пак нека да бъде благословена мрачината — тя наистина не й бе дала укритие, но поне й бе помогнала да не се види пурпурът, който бе залял лицето й.
Таша си каза, че не само бе глупаво да продължи да се крие, но и че дължи някакво обяснение. Тя слезе и приближи до Иван.
— Извинявай, ако съм те разсърдила — каза простичко. — Повярвай, направих го не от клюкарско любопитство, а защото се боях за тебе.
— Ела — рече той в отговор. — Смешно е да стърчим тук посред двора.
Тръгна към херодаята и тя послушно го последва. Той не запали друга лампа, само повдигна фитилчето на фенера. С опитното си око на домакиня и стопанка Таша с един поглед забеляза удивителния ред и чистота, които царяха тук. Само китеникът, с който мъжът се бе завивал, не бе опънат върху одъра, а беше само заметнат, като сякаш продължаваше да очертава фигурата на човека, който бе лежал под него.
— Заповядай, седни — каза той. — Трябва да пием по глътка.
Таша се огледа. Единственото място, където можеше да седне, беше одърът. Тя седна на ръба; не си даваше сметка, но в този момент приличаше на наказана ученичка.
— Сигур ме бъркаш със свекъра ми — изговори тя, сядайки. — Само той пиеше така, по всяко време на деня и на нощта…
Иван притегли една малка масичка до коленете й, извади стъкленица и две чаши със странна тумбеста форма и наля по един пръст напитка в тях. Жената не познаваше питието, само видя, че има цвят на кехлибар, а ароматът му, непривичен за обонянието й, изпълни стаичката с приятно ухание.
— Дошло е особено време — каза Иван, докато се настаняваше до нея на одъра. Не изглеждаше весел, но не беше и тревожен — просто й се стори по-съсредоточен от друг път. А гласът му звучеше углъбено и леко напрегнато. — Особено време — повтори. — Време на ужаси и на надежди. Да пием, щото надеждите да вземат връх над ужасите.
Изпиха съдържанието на чашките — то и не беше повече от по една глътка. Питието имаше необикновен вкус — Таша за момент изпита странното усещане, че поглъща мирис, а не течност. Но беше течност; тя го разбра от топлината, която с тази единствена глътка се разля по жилите й. Иван наля още по малко, после взе тумбестата чаша и я задържа между двете си шепи. Гледаше в нея, когато произнесе замислено:
— Онзи ден, на дванадесети, в Кишинев цар Александър обявил война на Турция. Война за нашето освобождение. А утре — не, то вече е станало днес — в Плоещ ще се прогласи българското опълчение, което ще се сражава наред с братята руси.
Тя бе чувала за Плоещ, не и за Кишинев, но не попита за него.
— Ще бъде война за освобождението ни, казваш, Иване, пък го изричаш не с радост, а сякаш с тревога…
— Защото ще бъде страшна война, Таша, по-страшна от всяка, която е бивала по тези земи. И по-гибелна. Няма да прилича на блъскането и кюскането на пехливаните на алая, които уж се борят на живот и смърт, пък като се надвият, си стискат ръцете и отиват да си получат наградите. Тази война ще бъде „кой — кого“. И който падне, никога няма да се съвземе от загубата. И ще остане завинаги в прахта.
— Това ли дойдоха да ти кажат посреднощ?
— Незначително ли ти се вижда?
— По-скоро — малко чудновато: научаваш го от пратеник, а не от конака. Все пак мютесарифът е по-главен от Иван челеби, нали?
— В конака изобщо не го знаят. — Мъжът помръдна масивните си рамена. — Азиатско хитруване. Сигурно след ден-два султанът ще обяви джихад — полумесеца срещу кръста — и ще искат да изглежда, че, виждаш ли, свещената война е по негова воля, а не защото му е наложена от царя. И ще ревнат мюезините по минаретата — на̀, наместникът на Пророка призовава правоверните да сразят гяурите, този път ще им разплачем майката и тъй нататък.
— Тогава онзи, който облича войската им, навярно ще бъде ценѐн наравно със сердарекрема, ако не и още по-високо, велиахт например.
— Не се шегувай! — в гласа на Иван трепнаха металически нотки. — Не разбираш ли, че от два дни в живота и съдбата на всички нас е обърната нова страница? И че започват дни, когато главната ни грижа ще бъде да оцелеем? Ти, децата, баща ми, всички ние?
— Не се сърди, опитах се да те поразсмея — с внезапно за самата нея движение тя сложи ръката си върху неговата. И усети, как мъжът до нея се промени — сякаш цялата му снага се вдърви. — Иначе… Иначе навярно ще постъпя така, както са правили хората през „Голямото чумаво“. Ще взема децата, ще се укрия с тях в някоя непристъпна дупка на Балкана, може да ядем само луковици и охлюви, но ще изчакаме да мине бурята. — Тя се поколеба за секунда. — Ще взема и тебе с нас — добави.