— Явно е, един дървен крак ти се види малко — изсумтя бащата. Но все пак попита: — Мислил си за това. Как аджеба си го представяш?
— Например като по средата на основата слагаме по три-четири нишки от ей тия.
Боян взе нишките и ги разгледа. Външно те малко се отличаваха от останалите, може би само опитно око като неговото би схванало разликата. Той драсна в подметката си клечка кибрит и подложи пламъчето под нишките.
— Памук, и то малко поразсукан, нали?
— И натопен за минута в разреден кезап.
— Охо, ти разбираш и от кезап, и от разреждане? С кого се съветва?
— Със зетя, мъжа на Яна. Той направи в Класното много опити и намери колко трябва да се разрежда кезапът, колко да се топят нишките.
— Трябваше да се очаква — направи крива гримаса Боян. — Търкулнало се гърнето и така нататък. Е, що, дава ли резултат?
— Затуй те задържах. Да ти кажа, щото съм намислил, и да изпитаме доколко тези нишки ще свършат работа. Пък и да взема благословията ти — тук ти не си ми само баща, но и сайбия, тате.
— Че като съм сайбия да не ме мислиш по-лош българин от тебе бе, момче! — сопна се Боян. — Хайде, хващай се на работа.
Известно време работиха мълчаливо. Не си даваха сметка, но бе истинско удоволствие да ги наблюдаваш отстрани — разбираха си от занаята, та всяко движение на двамата изглеждаше точно отмерено и съгласувано с движенията на другия. Освободиха нищелниците и бърдото, извадиха няколко нишки от средата на основата и на тяхно място между кросното и гръдницата опънаха три-четири от тези, Стефановите.
— Първо, искам да признаеш, тате, че не се отличават много от другите.
— Карай де, стига си се хвалил. Пущай стана!
Стефан включи стана към голямото колело и застана до ткалото. Докато тъчеше, бай Жеко, привлечен от шума, надникна от вратата, но Боян го отпрати — имало някаква повреда, каза му, щели да я отстранят, че утре да не се губи време. Не мина много и Стефан натъка около един аршин сукно.
— Толкоз комай стига за изпитването — каза.
Свалиха парчето плат и най-напред внимателно го огледаха. Момъкът беше прав — нишките, багросани като другите, не само не биеха на очи, но изобщо не се открояваха на сукното.
— Да опитаме и здравината — предложи Боян.
Те хванаха плата за по единия край и дръпнаха. Разнесе се едно „хрррт!“ и всеки остана с по парче сукно в ръцете си.
— Дявол да го вземе! — уж изруга Боян, пък гласът му звучеше възторжено.
А Стефан, предоволен, прихна в смях.
— Можеш ли да си представиш някой забитин, тате, таман да е вдигнал аскера си на юруш и — хрррт! — я мундирът му се разцепил отзад, я шалварите, та отдолу се белнали ичовете му…
С вторачени в стана очи Боян дълго премисля. Накрая кимна:
— Това ще го направим — каза. — Дай ми време до утре да размисля едно-друго от подробностите, но отсега ти казвам, това ще го направим. Когато Дядо Иван дойде и насам, няма да се червим пред него. — Той помисли още малко и продължи, без да вдига очи от стана: — Имам и още няколко човека от майсторите, на които вярвам като на себе си. Също и тях ще поканим. Но няма да скрием, че който се хване, си слага главата в торбата…
— А да не би опълченците да си държат главите на сушина, тате?
Бащата не отговори.
— Хайде да си вървим — рече. — Каквито са времената, майка ти ще си изкара акъла, ако и двамата закъснеем.
До града почти не проговориха повече — бащата и синът премисляха онова, което току-що бяха решили. Вечерта беше настъпила, когато преминаха Големия мост. А бяха до „шадърфана“, когато една групичка, идеща откъм Кумлука, привлече вниманието им.
— Видиш ли? — прегракнало каза Стефан. — Заптисали са Георги Киряков и го водят към зандана…
Без да премисля последиците от постъпката си, Боян тозчас кривна към четирите заптиета и задържания търговец. Случи се, че задържането е било поверено не на друг, а на Осман бьолюкбаши, с когото Боян се познаваше. И веднага го заприказва така строго и същевременно така разточително — както го изисква турският разговор, — да хвали задържания, та бьолюкбашията се видя принуден не само да спре, ами и да отговаря надълго и нашироко. Георги Киряков използува това непредвидено спиране и успя да прошепне на Стефан:
— Предупреди „лизнатите“ — изговори бързешком. — Наклепал ме е Йоргаки чорбаджи. За какво — още сам не зная. Но и друго ги предупреди: на кол да ме набият или парче по парче да ме режат, няма да издам и думичка…