След един нов пристъп на кашлицата хаджи Добрев продума гузно:
— Трябва да признаем, че Гидика залепи плещите ни на алая. В последните години ние се увлякохме да укрепваме мишците, а забравихме, че и най-здравите мишци и най-точните в прицелването очи не струват и пукнат грош, ако не ги направлява един богат ум.
— Вярно е — съгласи се и Икономов. — От известно време читалището крее…
— Не „от известно време“, а още от погромите през шейсет и трета — уточни Панайот Минков.
— … няма живот в него — продължи учителят. — Води се само по име, пък дейност — никаква. Трябва да благодарим на господина Гидикова, че макар и късно, все пак ни отвори очите.
— Не ни остава, освен да го върнем към живот — продължи мисълта му Анастас хаджи Добрев. — Има само двамина, на които приляга да извършат това славно дело: Добри Чинтулов или вие, господин Икономов.
— Оставете Чинтулов — с предишната разпаленост заяви домакинът. — И не защото няма да го направи. Напротив — Добри Чинтулов и задачата ще прегърне и така ще я изпълни, че… Но защо за всичко да търсим все тях, възрастните, господа? Не е ли редно младите да поемат знамето от тях в своите ръце?
— Това ще сторя аз — спокойно каза Икономов. — Ще напиша подобаващото слово, а ще възложа на някого от по-големите ученици да го прочете. Имам едного предвид, Добри Минков. Сега може и да не сте чували за него, но помнете ми думата, че един ден Сливен ще се гордее с името му.
Всички оцениха благородната самопреценка, която се съдържаше в думите му. Защото бе известно, че учителят има някакъв скрит кусур в говора — заговореше ли по-високо или с повечко възбуда (а възбуда непременно щеше да има при такова славно дело, като възкресяването на читалището), гласът му ставаше хриплив и дрезгав, сякаш гърлото му се изпълваше с дървени стърготини.
Не спряха дотук. Стефан Гидиков се разпореди, та Щилияна им поднесе да хапнат и така, с бонела в едната ръка и със стакан в другата, набелязаха всичко, което трябваше да предхожда съживяването на „Българското благодетелно читалище“ — от деня и мястото на събирането, до дългия списък на по-учените и по-заможните граждани, които трябваше да бъдат поканени нарочно. И когато уж вече нямаше въпроси без отговор, Михаил Икономов отбеляза:
— Не помислихме за нещо от първостепенна важност, господа. Ще възкресим читалището, това го вярвам. Но кой ще поеме нататък грижата за него? Кого ще предложим за негов председател? Не, не гледайте по този начин към мене. Ако размислите, ще си дадете сметка, че председателят не следва да бъде из средата на учителите. Общинарите, че и турската управа не гледат с добро око на нас. Читалището ще загуби, ако подозрителността им към учителите се пренесе върху него.
— Правото си е право — кимна в съгласие Панайот Минков. — Ще бъде трън в очите за бившите „елини“ от чорбаджиите, ако начело на читалището е учител. Дали няма да е по-добре, който го е водил навремето, да го поеме и сега, а? Ще има приемственост, така да се каже…
— При тези мои вечни пътувания? — вдигна кокалестите си рамене Гидиков. — Каква полза ще има читалището от председател, който я се свърти два пъти годишно в Сливен, я не?
— Слава Богу, към мене изобщо не поглеждате очаквателно… — Анастас хаджи Добрев изкриви лице в нещо, което би трябвало да се разбира като усмивка.
След тези думи щеше да настъпи крайна неловкост — Анастас наистина беше на такъв хал, че не би могло и да се помисли да бъде натоварен той с каквато и да е работа, — ако Панайот Минков не бе имал житейския опит и дързостта „да хване дявола за опашката“, като не отрече очевидното:
— Да, ти напоследък изглеждаш болнав, Наско. Ще изчакаме тъщата да те пооправи, че тогава да те впрегнем в народните работи, както ти подобава. — Говореше му така свойски, защото бяха зет и шурей — Панайот водеше Мария, дъщеря на хаджи Калуда и сестра на Анастас. — Мен ми се върти из ума — продължи, — че трябва да спрем избора си на човек, който в никакъв случай няма да събуди опасения всред общинарите. Дори някой измежду тях самите…
— Аха! — засмяха се насреща му бледоватите очи на домакина. — Аз комай започвам да го виждам вече.
— Лъжеш се, не го виждаш, Гидик. — Панайот Минков поклати пооплешивялата си глава. — Бремето на общинските работи е достатъчно като за едни плещи. Пък аз влача и колко още товари…