— Следователно трябва на всяка цена да пресечем доносите — твърдо каза Бял Димитър. — Както шпионите лани, тъй мисля аз.
Думите на ханджията бяха изречени като предложение, но всъщност съдържаха и неизречен въпрос. И Димитър Георгакев сметна, че честното отношение към него на другарите му налага да им отговори и той с честност. Преди всичко — като не се престори, че не е разбрал въпроса. Той замислено разрови „Зигфридовската“ си брада и каза ясно:
— Искам да знаете две неща. Едното — че се срамя тъй, та ми иде да потъна в земята. И второто — че няма да възразя, каквото и да отсъдите за баща ми. — Той преглътна шумно. — Дори да е смърт. На позорния човек — позорна смърт, тъй мисля аз.
Думите му явно направиха силно впечатление на всички в читалищната стая. Неколцина го поздравиха с мълчаливо кимване на глава.
— Твоето слово ти прави чест, колега — произнесе Михаил Икономов. — Не са много людете, които поставят интересите на отечеството си така високо над личните и роднинските интереси, както го направи ти. Но в случая за смъртна казън и дума не може да става.
— Защо? — сухо попита Бял Димитър.
— Защото кметът Йоргаки чорбаджи не е нито Дели Пенчо, нито онази жена там, как й беше името. И защото сега начело на санджака не е Хайдар бей, който твърде умееше да си затваря едното око, а шишкото Мехмед Абдул Рефи ефенди, чийто кантар за ползите и винѝте е съвсем различен. Да посегнем на Йоргаки чорбаджи, туй означава да повторим събитията от онова време, когато Панайот Хитов войвода нападна кадията Али в самия му дом. С тази разлика, че последиците ще бъдат далеч по-страшни — сега е военно време и турците няма да си губят времето с разпити и истиндаци, ами направо ще водят заподозрените и набедените към Старата круша.
— Тогаз се получава затворен кръг, който не може да бъде разчупен — нацупено издума Начо Планински. — Устата на Йоргаки чорбаджи трябва да бъде затворена завинаги, а не бива да се затваря по начина, познат на хората още от Каин и Авел…
— Аз мога да предложа начин за излизане от затворения кръг, — чу Димитър Георгакев да произнася собственият му глас. — Начин, при който самите турци да запушат устата на баща ми.
— Любопитен съм да чуя… — замислено рече Захария Жечков.
— Не е нещо гениално, но мога да го нарека сигурно. Още утре ще драсна на север и ще предложа на братушките да ме вземат като преводач. Зная български, турски, руски и френски — такъв човек положително няма да им е излишен. А сетне ще се постарая тук да дойде съвсем недвусмислена вест, че съм преминал на служба при русите.
— Това положително ще затвори завинаги вратата на конака за Йоргаки чорбаджи — бавно продума Иван Ханджиев. — Дори ако не го прати да прави дружина на Киряков и Данчов…
— А русите? — по прежному недоверчиво пробъбри Жечков. — Дали те ще се доверят на един кметски син?
— Зависи — настоя Димитър. — Например ако нося писмо с печата на „Славомир“ или на Втори революционен окръг…
— Добре — кимна Михаил Икономов. — Утре цяла сутрин имам часове в Класното. Намини и там ще си получиш писмото.
Димитър Георгакев се изправи.
— Тогаз да се сбогуваме, братя — каза. — Молете се да мина цял и невредим през двете бойни линии. А иначе имам една молба към вас…
— Отнапред обещаваме да я изпълним — заяви Начо Планински.
— Тя е много проста. Сигур ще се срещнем отново, чак когато над конака ще се вее бяло-синьо-червеното знаме на братушките. Обещайте ми, че тогава пак ще има едно място за мене в редиците на сливенските учители…
Братът и сестрата си имаха уговорен начин на почукване. Димитър се възползува от него и вратата на Стилиянината собичка веднага се отвори. Противно на очакванията му в този късен час сестра му още не си бе легнала. Влязоха вътре и седнаха толкова близо, че дори някой да подслушваше на вратата, пак да не чуе гласовете им. Димитър й разказа всичко, което се бе случило тази вечер, като премълча само едно — имената на хората, които бяха заседавали през дъждовната вечер в читалището. Когато стигна до решението си да избяга на север, Стилияна никак не се изненада — така никак, сякаш открай време бе очаквала да чуе именно това. Не се изненада, но поклати отрицателно глава.
— Не се опитвай да ме разубеждаваш — изпревари я той.