— Представи се!
— Рядовой Ганчев Ганчо Кутевич.
— Ганчо, момчето ми! — изкрещя невъздържано Бяно Абаджи. — Господи, доживях да те видя отново! — Той скочи на крака и така прегърна момчето, че чак го завъртя във въздуха. — Чакай да те нацелувам, сине, пък сетне ще си кажем, каквото и да е… — А след като изпълни „заканата“ си, попита войводата: — Ще ми го дадеш ли да го скрия в долапа и да доведа майка му?
— Не, кръстник. И не от проклетия казвам това „не“ — Ганчо е солдат като всички в дружината, предстои ни важна работа към Ичера и Градец, той трябва да си бъде в строя наред с останалите. Но да си поприказвате половин час — може.
И с тези думи Панайот целуна ръка на стария човек и изчезна в храстите.
Бяно уж подбра най-грижливо думите, с които да съобщи на Руска за чудната си среща с Ганчо и добрите вести за Димитър. Мъчеше се да направи тъй, че тя да възликува и да запее от радост, но уви — майчиното сърце като че ли е по-склонно на сълзи, отколкото на песни. Едва чу разказа му и Руска зарида и занарежда:
— Само да са живи, Господи! — повтаряше тя, докато хлипаше неудържимо. — Само да са живи и да дочакам онзи ден, да ги видят очите ми… Зер стигат толкоз струвания и парастаси в нашия род: дядо, чичо Манол, леля Трънка, братовчеда Трънкин Георги, Найден, моя Андон… Толкоз хора дадохме курбан за народното дело, Господи, не ни ли се полага и мъничко радост? Най-простата от всички — майка да прегърне синовете си…
9.
Йоргаки чорбаджи бе живял достатъчно много и бе кметувал достатъчно дълго, тъй че не можеше да не забележи странностите на тази покана. Наглед беше ихтибар, какъвто рядко се прави на християнин — мютесарифът канеше него, Йоргаки челеби, да заповяда в конака да опита кафето, което вчера бил получил от далечна Арабия и което с аромата си упойвало повече от всичките рози на Казанлъшкото поле. Да, но поканата не беше изпратена по случаен човек или по някой от многобройните кятиби на конака, а по три въоръжени до зъби заптиета, единият от които — онбашия. И когато тръгнаха към Машатлъка (можеше ли човек да не се подчини на подобна покана?), заптиетата не само го придружиха, но вървяха след него с пушки в ръце.
Какво можеше да значи това? — питаше се Йоргаки чорбаджи. Че не беше покана като покана, в това нямаше съмнение. Не беше обаче и заптисване; ако щяха да го заптисват, за какъв дявол трябваше да се церемонят с него и да прикриват намерението си зад благи думи и приказки за арабско кафе? Докато вървеше нататък, умът на Йоргаки бе трескаво зает с две неща: молеше се на Бога да го видят колкото се може по-малко хора така, със заптийски пушки, опрени кажи-речи в задника му, и бързо прехвърляше всички сделки от последно време, за да открие онзи алъш-вериш, заради който можеха да го сгащят и одрусат. Не успя да си спомни сделка по-порочна от другите. И в сърцето си се поздрави за това. Не защото щеше да опази името си на честен търговец, не; Йоргаки отдавна беше наясно, че в търговията и в любовта всеки лъже според силите си, а специално в Турция търговецът биваше на толкова по-голяма почит, колкото по-ловко е излъгал мющерията. Поздравяваше се, защото самата мисъл, че би могъл да отиде на съд пред такова нищожество като Келеш Осман му причиняваше напъни за повръщане…
В конака го посрещнаха с всички обичайни икрами и в това Йоргаки чорбаджи видя добър знак. Също и Мехмед Абдул Рефи ефенди го прие с досегашното му благоразположение. Настани го на хубаво място в работната си одая и наистина го почерпи с кафе, което имаше особен, непривичен мирис; все още загрижен за съдбата си, кметът се впусна в много по-големи похвали за кафето, отколкото правилата то изискваха. Запалиха и тютюн — наргиле Рефи ефенди и цигара Йоргаки — и едва тогава мютесарифът започна разговора.
— Какво става с децата ти, челеби? Отдавна не съм чувал за тях.
„А, това ли било!“ — успокои се кметът. Успокои се, защото той отдавна се бе приготвил за неудобни въпроси на тази тема.
— Нямам хабер от тях, но трябва да са пристигнали благополучно, мютесариф ефенди. Нали знаеш, бързи са само лошите новини…
— Да, пощата се пообърка покрай това проклето мурабе — кимна Рефи ефенди. Кимна уж с добро, но защо Йоргаки имаше лошото усещане, че това прилича на играта на котка, преди да изяде мишката? — Впрочем откъде чакаш хабера, челеби?