— От коя страна е дупката?
— Откъм гърба. Но не се опитвай да витийствуваш по повод на това, кмете. „Как може да се вярва на човек, който…“ и тъй нататък, нали? За съжаление сведенията от войната са, че повечето наши войници намират смъртта си с рана откъм гърба, не откъм гърдите.
Умълчаха се. Йоргаки чорбаджи извади броеницата си, пък забрави да премята зърната й — умът му беше другаде. А не бързаше да заговори, защото бе зает с друго — събираше слюнка, за да разкваси засъхналата си уста.
— Какво смяташ да предприемеш, Рефи ефенди? — попита най-сетне.
— Имах намерение да те запитам същото, Йоргаки челеби. Разбра, каквото разбра. Е, казвай за по-нататък.
— Зависи какво ме чака…
— Не вярвам да те очаква нещо добро. Ако гледаме по закон, ти вече би трябвало да крачиш към Диарбекир. Освен ако пътем не те спрат при Старата круша…
— Не можеш да си забравил, че напоследък — а и не само напоследък — аз направих редица неоценими услуги на властта, мютесариф ефенди. Данчов, Киряков и прочие.
— Помня, помня, не изброявай. А като приятел съм длъжен да те предупредя, че и българите в Сливен помнят.
— Мигар знаят?
— Не ми е ясно как са научили, но знаят и туй то. Стигнало е чак до калпавите шпиони на Мустафа ага. Знаят. И няма да ти е лесно с тях.
Ново мълчание. Също и зърната на броеницата продължаваха да мълчат.
— Ти си научил по-отдавна за батака, в който са ме натикали моите никаквици — каза Йоргаки. — Какъв съвет ще ми дадеш, Рефи ефенди?
— Да си обереш крушите от Сливен. И то час по-скоро.
— Да избягам ли? Аз, кметът?
— Ще избягат и много по-важни хора от тебе, кмете.
— Например?
— Например аз. Чувал си за Гурко паша, нали? Като е преминал Балкана през Хаинбоаз, той е ударил на запад и стигнал чак до Карлово. Сега обаче се връща на изток. И може да не спре в Хаинето, а да довтаса насам. Не искам Гурко паша да ме развежда из Сливен за резил, пък конят му да пръхти на врата ми. Твоята е по-калпава, Йоргаки чорбаджи. Моят заместник може да не уважи някои твои заслуги напоследък и без много-много церемонии да те окачи на въжето. А обърне ли се работата, твоите българи ще го сторят дори с още по-малко салтанати.
Йоргаки прибра броеницата и се изправи. Беше бял като киреч.
— Благодаря ти… Мехмед Абдул Рефи ефенди… За кафето, дваж повече ти благодаря за съвета. С него ми спаси живота…
— То не беше съвет, а само казване на очевидното. Ще ме простиш за грозната приказка, чорбаджи, но ти си като онзи от нашата поговорка, който не можел нито да кихне, нито да пръдне — все ще му влезе отнякъде. Едничкото ти спасение е в здравите крака.
Кметът не знаеше поговорката, но не полюбопитствува повече.
— Тогава… да се сбогуваме… мютесариф ефенди.
— По-скоро да си кажем „довиждане“. Нищо чудно, ако се срещнем някъде по друмищата…
И с тези думи се разделиха.
… Събрал цялата си наличност в пари и скъпоценности, същата нощ Йоргаки чорбаджи избяга от Сливен, съпроводен от шестима въоръжени до зъби арнаути на коне. Пое на юг, разбира се, към „своите“. Но къде кондиса — в Одрин ли, в Стамбул ли, или дори още по-надолу към Анадола — това никога не се разбра. Защото Йоргаки нито се върна повече в Сливен, нито прати какъв да е хабер за себе си.
10.
Керванът не беше от малките — седем каруци с конски впрягове (от които шестте закрити, в тях сигурно бяха жените и имуществото), отделно десетина конници за охрана. В една от улиците на Хаджи Яхя махала ги чакаше, впрегнат, друг керван — от четири каруци; също и в него само една беше без чергило отгоре. До предната, откритата каруца, стоеше Мустафа ага и като видя новодошлите, разпери ръце:
— Хайде бе! Захванах да мисля, че сте се разкандърдисали…
— Забавихме се тук, в Сливен — отговори му Юксел бей, като скачаше от предната кола. — Избиколихме чак откъм Новоселската река. Не искахме да правим сеир на сливналии.
— Нали ги знаеш — добави Руфи Сезгин, — щеше да падне дюдюкане и подигравки.
— Напразно сте обикаляли, кардашлар — поклати плоската си и четвъртита глава мюдюринът. — Защото оттук ще минем посред града да заберем и мютесарифа.
— И той ли ще дойде?
— Че как иначе? Нему не му ли е мил животецът? А от Ямбол ще вземем и Рафат бей, мюдюрина. Ще бъдем, както е думата, цяла процесия от хора и каруци. Пък ако застигнем и ония, дето вече отпрашиха…