Като изпратиха дългия керван, четиримата тръгнаха заедно. Нямаха посока и затова без одумване приеха поканата на Мехмед Халис бей да се отбият до дома му. Всеки си даваше сметка, че да гостуваш на Халис бей, туй неизбежно означаваше да му опиташ ракията. Ала всички се смаяха от бързината, с която стъкленицата и чашите се появиха пред тях — все едно, че турчинът ги бе носил в джобовете си.
— Хайде, за добър път на нашите първенци — вдигна чашка стопанинът.
Отпиха. После, докато той наливаше отново, Бяно произнесе замислено:
— Чувах, че моряците имали една поговорка: когато корабът потъвал, първо побягвали плъховете…
— Тогаз нека втората чаша да е за плъховете — подкани ги Халис бей и им показа как не се пие, а се гаврътва гроздовата.
— Не мога да ви опиша колко съм отвратен — тихо и повече с печал, отколкото с погнуса каза Юмер ефенди. — В последната година се нагледах на гадости. От онези, пред които се питаш човекът човек ли е, или е звяр. Първо побитите на кол глави и бесенето на Старата круша. После си намерих работа и навестих Бояджик. Не, не Бояджик, Бояджик го няма вече. Онова, което е останало от Бояджик. Там човешките кости се търкаляха ей така, навред по земята. А сега позорното бягство на тези… Ако това е ислямът, аз искрено се срамя, че съм от „правата вяра“. И ви давам дума, че ще се откажа от нея.
— Чуваш ли се, Юмер ефенди? — вдигна белите си вежди Бяно.
— Чувам се и го потвърждавам. Оцелея ли от вихрушката, която ни разтърсва всички, ще се откажа от исляма и ще премина към християнството. Не знам дали е по-свястна вяра, ала поне прави хората по-свестни.
Мехмед Халис отпи отново, този път без да насилва и другите.
— Много е странно да го казваш в такъв момент, Юмер — рече, след като примлясна от удоволствие. — Ами че ти си вече в униформа. Ще рече — с единия крак вече си се запътил да се биеш за знамето на Пророка…
— Мюрсел, сина, го взеха в редовния низам още през май. Сега събират редифа. И дойде моят ред.
— Но щом си решил да преминаваш към кръста…? — не довърши поп Юрдан.
— Ще премина по убеждение, а не като бягството на плъховете одеве — каза Юмер ефенди. — С исляма ще скъсам завинаги, но преди това ще изпълня дълга си на турчин — не искам да се смята, че съм променил вярата си от страх поради хитра сметчица.
— Тогава да пием за тебе — вдигна чаша Бяно Абаджи.
— Да се върнеш жив и здрав, това е най-важното. Пък за вярата — сетне ще имаме достатъчно време да си говорим.
Така изпратиха този войник на Пророка — със забраненото от същия този Пророк питие…
11.
Градовете Ески Заара, Казанлък и Ени Заара и околните села не съществуват — мюсюлмани изгориха всичко християнско.
Неясни, объркани, често противоречиви, понякога несигурни, но до Сливен все таки достигаха новини от войната. Неясни, объркани, противоречиви бяха и чувствата, които те събуждаха в сливналии.
Чу се например, че братушките били ударили на камък при Плевен. „Дали юруш“ на крепостта, но Осман паша се бранел майсторски и хладнокръвно, та те се върнали, оставили маса жертви; приказваше се за до десет хиляди убити, но на тази цифра никой не вярваше. Никой българин. Защото турците — напротив — преувеличаваха жертвите двойно и тройно и не само вярваха на мълвата, ами я поздравяваха с маанета и пиршества. После се разнесе вест, че генерал Гурко преминал Стара планина през Хаинбоаз, където най-малкото очаквали, та заварил турчина по бели гащи. После обърнал войската си на запад и това бе повод за всеобща покруса — ами че ей го къде е Хаинкьой, само да беше свърнал насам и свободата щеше да огрее и Сливен. Но като се разбра, че Гурко отишъл и казал „здрасти“ на Казанлък, Калофер и Карлово, и сетне се върнал, без да им остави закрила, та турците нахлули след него и от своя страна „поздравили“ с огън и сеч всичко, което било повярвало в края на робството, мнозина се закръстиха и поблагодариха на Бога за този избор на генерала. Още по-нататък вестите заприиждаха, както е думата, от портите на Сливен. Ени Заара била на два пъти освобождавана и два пъти повторно заробвана, а жителите й заплатили с кръвта и имуществото си тези смени. За Гюнели махле