За негова изненада Бяно Абаджи отговори спокойно:
— Напиши, каквото трябва и както трябва и дай писъмцето на мене. Обещавам ти братушките да получат вестта още преди Сюлейман да е стъпил в града ни.
— Шегуваш ли се, тате?
Бащата го изгледа хитро:
— Има хора, които служат на братушките, без да са снабдители на турската войска…
— Не се сърди, но ще те помоля за по-точни сведения. Ще прозвучи надуто, но в случая въпросът е наистина на живот и смърт.
Бяно Абаджи му разказа за срещата си с Панайот Хитов и за уговорката за „пощенската кутия“, дори спомена и името на полковник Артамонов. И колкото повече разказваше, толкова лицето на Иван се връщаше към предишния си ясен изглед, дори забравената гънка се появи — Бог знае след колко време — на бузата му.
— Заби ме в земята — каза със смях. — След час ще имаш писмото. И не се бой, ако те хванат с него в пояса. Сега, ако помниш, има такива начини за писане, за които сливенските заптии хабер нямат. Ще прилича на сметка за валени губери и халища, пък…
— Добре. Аз пък наистина ще приготвя товар стока, за да не бие на очи, когато потегля нагоре.
След тези думи двамата се затвориха в стаите си.
13.
В средата на септември в Сливен настъпи незапомнено оживление. Войската — а тук имаше вече значителна войска — се разтича да разкраси града така, сякаш предстоеше лично Абдул Хамид хан Втори да го удостои с посещението си; показателно беше, че измиха не само конака и другите държавни учреждения, ами и целия Машатлък, и то не само с вода, ами и със сапунка. Да се мие мегдан със сапун — това наистина дори не бе чувано в Сливен!…
След ден-два се разбра причината за необикновената шетня — в града пристигна сердарекрем Сюлейман паша. За Бога, да не помислите, че е дошъл ей така, с един-двама придружници? Нищо подобно — Сюлейман водеше със себе си Садък бей, за когото се чу, че трябвало да заеме поста на председател на военния съвет в Сливен, а също и пет-шест от най-отбраните табори на войската му в съвсем новички униформи: свита, каквато вероятно и Абдул Хамид не би повел със себе си.
Сюлейман паша се затвори в конака и не прояви дори най-обикновено човешко любопитство да мине на длъж и на шир из града, колкото да се запознае с него; по-бъбриви служители разправяха, че се бил затворил в одаята на побегналия мютесариф Рефи ефенди и ден, и нощ прекарвал над някакви карти „колкото средно голям килим“, драскал и триел по тях, все върху тях хапвал набързо и храната, която му поднасяли.
Междувременно градът се напълни и с нови табори, не тъй представителни като онези от „свитата“, а други опънаха чадъри в околността — главно към Джан-Куртаран и от другата страна, към Краставо поле. Безчинствата в Сливен не бяха спирали още от миналогодишната буна, но сега, при струпването на толкова войска, станаха част от ежедневието. Да се напият и скарат аскери, а да си изкарат гнева на кръчмаря, да бастисат дюкян и да го оберат до шушка, да се разположат в невинен дом и да заповядат да им се точат баници и да им се пекат пилета — всичко това стана толкова обикновено, че сливналии постепенно престанаха да го говорят. Потресе ги само съдбата на младата стопанка на гайтанджията Марин Земрята. Тя имала неблагоразумието да сметне, че по пладне не може нищо да й се случи, та прескочила да купи едно-друго от бакалницата. Не стигнала далече — един аскер от онези, скулестите и с тесните очи, я нападнал на най-откритото място в града — между Аба пазар и „шадърфана“ — и там я повалил на земята и я изнасилил; това, навярно, се харесало на аркадашите му, защото и други се изредили след него. Не всички мераклии обаче могли да си свършат работата — младата жена не издържала и издъхнала още тогаз, посред мегдана, а на другия ден Марин Земрята и само неколцина най-близки я изпратиха тихомълком до гробищата…
След няколко поредни молби на петия ден след пристигането си Сюлейман паша най-сетне благоволи да приеме една „депутация“ на сливенското население, която — тъй звучеше обосновката — искала да му изрази верноподаническите чувства на сливналии към падишаха и уважението си към него лично, сердарекрем Сюлейман паша. Представителите на града бяха петима и ако можеше да се приеме, че расото, калимавката и владишкото було на дядо Серафим също можеше да се нарече своего рода униформа, то само един от петте беше цивилен — Добри Чинтулов. Иначе Мехмед Халис бей (той се бе съгласил да участвува в „депутацията“ още при първата дума на поканата) и Панайот Минков бяха в униформите си на членове на меджлиса и на капуджи-башии, а Юмер ефенди изпълни заканата си и дойде с редифската и с нишана на гърдите, който бе получил след раняването при Шипка. Както се вижда, при пашата се явиха трима българи и двама турци; искаше им се поне да бъдат трима на трима, но трети турчин тъй и не се намери.