П. МИНКОВ: — Не, защото приемам думите ти като заповед. (Той разказа най-грубите издевателства, извършени от войската през последните дни, като особено наблегна на изнасилването на младата Маринковица посред бял ден на мегдана. Докато разказваше, Сюлейман си вземаше някакви бележки.) И моля да ми вярваш, затиалилериниз. Двуличието е чуждо на моята природа и затова сам падишахът ме удостои с тази сабя на капуджи-баши.
ХАЛИС: — Ще добавя, че безчинствата правят лошо впечатление и на турското население в града, паша ефенди. Вече не казват Али или Осман са направили това и това, а низамът на сердарекрем Сюлейман паша. Така петнят и твоето име…
СЮЛЕЙМАН (изправя се — знак, че срещата трябва да приключи): — Разбрах тежненията ви, ефендилер. Не ми се говорят големи думи, но ще ви уверя, че досегашните злодеи ще бъдат издирени и наказани, и то тъй, че да послужат за пример на останалите и за възмездие на, хм, мирните сливналии. (И докато приемаше теманетата им, прибави:) В края на краищата аз съм европеец, ефендилер…
„Депутацията“ се оттегли заднешком. На вратата едва не се сблъскаха с един слуга, който носеше шест кафета — това бяха същите кафета, които пашата бе поръчал още при идването на сливналиите. По-късно се чу, че такава била предварителната му заповед: да забавят кафетата, зер не му се губело време в празни лакърдии с „някакви си там простаци“.
Като остана сам, Сюлейман тегли няколко тегела по диагонала на одаята, после взе листчето с бележките си, прочете го, пък полека го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето под масата. Плесна с ръце и заповяда на влезлия строен и изпънат като струна мюлезимин да прати при него Садък бей. Не мина много време и председателят на висшия военен съвет застана пред масата му.
— Колко души имаш в хапуса, бей? — попита без предисловие пашата.
— Осем, затиалилериниз.
— Турци или българи?
— Българи, разумява се. Но ги държа, тъй да се рече, само за дамазлък.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Селяци са, затиалилериниз. Тръгнали да продават едно-друго на пазара в града, а войската ги изловила — шпиони, та шпиони.
— Съдени ли са вече?
— Дори истиндак не е минал…
— Много добре, Садък бей. Обеси ги.
— Извинявай, паша ефенди. Не чух добре.
— Обеси ги, казах.
Късичка усмивка се хлъзна по жълтите от тютюна устни на бея.
— Ще бъде сторено веднага, затиалилериниз — каза той и се оттегли с темане.
Сянката на Голгота вече лягаше и върху града под Сините камъни…
Втора част
Благословен да бъде този ден
… станаха всеизвестните приключения, когато се принудихме да бягаме по снега и да се крием из пещерите.
Възторгът на жителите (Б.а. — на Сливен) беше неимоверен; викове „Ура“ и „Да живее император Александър ІІ“ не заглъхваха, жителите — мъже и жени — засипваха войската и целия път с лаврови клонки. Старци и млади мъже подтичваха към офицерите, целуваха им ръцете и ги прегръщаха със сълзи на очи.
Сливенските жители ни посрещнаха много радушно. Всеки стопанин смяташе за свой дълг да нагости своите квартиранти (полкът в града беше разположен на квартири) с каквото може.
1.
Малцината, които го бяха виждали, твърдяха, че между него, Сюлейман паша, и Начо Планински съществувала много голяма външна прилика — същата въздребна и слаба фигура, казваха те, същата подвижна походка, същото скулесто лице с черна, подстригана брада… Разликите, уверяваха, били две. По-незначителната — в носа; носът на доктора беше прав, макар и не съвсем гръцки, среден по големина, докато на пашата — леко гърбав и с винаги отворени ноздри, сякаш непрекъснато душеше във въздуха. Другата, по-съществената разлика, намираха в израза на лицето; лицето на лекаря имаше неизменен отпечатък на човеколюбие и отзивчивост, пашата — обратно — изглеждаше постоянно недоволен от хората и съдбата, сърдит, гневен.
Ако това за сърдитото изражение важеше изобщо, то в този топъл ден в края на септември Сюлейман изглеждаше направо свиреп и хищен. Облечен в походни дрехи и с ботуши до над коленете, той така бясно крачеше между прозорците и вратата, че човек можеше да го оприличи на рис, току-що заловен и затворен в клетка. Не говореше, а просто плющеше закани. И макар да не се заканваше на тримата души в одаята, те предпочитаха да мълчат — този яростен сердарекрем можеше да си изкара яда на тях, дори и ако само му пригласяха. И все пак единственият българин между тях, Иван Силдароглу, поне бе дръзнал да протегне крака напред и да кръстоса лачените си чепици. Другите двама се бяха сгушили в срещуположните ъгли и, както казват българите, се мъчеха да се покажат по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Садък бей, който отдавна вече познаваше сприхавата природа на своя началник, чисто и просто чакаше бурята да отзвучи. Точно по диагонал на одаята седеше Фехим паша, новият мютесариф, изпратен на мястото на побегналия Рефи ефенди. Безлично и незначително човече, както впрочем обещаваше да бъде безлично и незначително властвуването му в санджака, Фехим изглеждаше да си е глътнал езика пред тази необуздана раздразненост.