Престараващите се млади забити оставиха момчето и затичаха към поп Юрдан, но той ги изтласка със сила, която невероятно как се намери в мършавата му висока фигура.
— Нали виждате, че отивам сам — скара им се. — Какво ще ме водите вие… — И тъй като те, напълно объркани, се отдръпнаха и му сториха път, свещеникът приближи до момчето и го попита: — Как се казваш?
— Ангел. Син съм на Боян Боянов и внук на Бяно Абаджи — отговори през сълзи то.
— Виж ти, виж ти! — непресторено се засмя поп Юрдан. — Ами че ние на всичко отгоре се падаме и бир парче роднини… — Сетне тупна момчето по дъното на панталонките и му прошушна: — Не плачи. И бягай, колкото сили имаш. И не се прави на юнак да се боричкаш с мене за клупа на въжето. Аз дадох, каквото можах. А ти тепърва ще служиш на България! Върви!
Пропъди го настрана и със спокойни крачки приближи към стряхата. Не можеха да го обесят така, за минута — усърдните забити имаха нужда от време, за да намерят отнякъде въже и да го преметнат през един от мертеците на стряхата, да измъкнат едно скемле от близката къща. В това време Юмер ефенди, също поопомнил се, приближи до свещеника:
— Отиваш си като светец, поп Юрдане. Сливен ще те помни…
— Все ми е тая за помненето — отговори нехайно онзи.
— Тогава знай поне едно. Християните в Сливен няма да намалеят, понеже аз, тъй както съм пълен ей до тук с погнуса, наистина ще се покръстя.
— Това, виж, е по-добре — каза свещеникът; каза го малко разсеяно, защото следеше работата на младите забити, превърнали се изведнъж в джелати. Той приближи, взе свободния край на въжето и ловко направи клуп. — Не можехте ли да прокарате въжето през ей онази греда? — попита, докато хладнокръвно стъпваше на трикракото столче, надяваше клупа на врата си и изваждаше русо-бялата си брада над въжето, сякаш за него сега не съществуваше нищо по-важно от опазването на тези рошави вълма.
— Че какво значение има това за тебе? — попита го един.
— Не за мене, а за оногова. — Поп Юрдан показа към пашата. — Ще дойде неговият ред да увисне до мене. Ще трябва да е по-далече. Защото мен дори в смъртта ще ме е гнус да се докосна до това чифутско изчадие. Бъди проклет, Сюлеймане!
И с тези думи сам ритна скемлето и увисна на въжето.
2.
Лудуваше онзи, сливенският. Всеки се криеше, както можеше, пък ако му се налагаше да отиде някъде, притичваше ей така, сгънат като буква „Г“. И само един — очевидно чудак на чудаците — беше излязъл извън кантората си, стоеше с разкрачени крака посред улицата и с привеждане насам-натам посрещаше поредните напъни на побеснелия вятър. С привеждане и с усмивка, а навремени и с радостни викове. И който го виждаше, или загрижено поклащаше глава, или тайничко се кръстеше: на Иван, сина на Бяно Абаджи, трябва да е мръднало нещо…
От мястото, което си бе избрал, Иван отдалече зърна двамината, които току-що завиваха покрай Нурул Кудус джамия. Сливналии с опит, те, за разлика от него, избягваха средата на улицата, а вървяха плътно прилепени до стените и дуварите — знаеха, че ако щурият вятър вдигнеше керемиди или събореше комин, най-безопасното място беше именно досами оградите.
Въпреки разстоянието и сълзите, които бурята пълнеше в очите му, Иван ги позна. И можеше ли да не ги познае? Ами че единият му беше брат, а другият — човек, когото броеше за свой втори баща. С една дума — Боян и Добри Чинтулов. Повече по чувство, отколкото по разум, той се досети, че през тази вихрушка двамата отиваха не другаде, а при него. И все пак ги дочака там, по средата на улицата.
— Какво стърчиш на вятъра? — изкрещя му с пълни гърди Боян, като се мъчеше да надмогне фъртуната. — Да не си си забравил ключовете от кантората?
Усмихнат широко, Иван с патешки-криви крачки приближи до тях.
— Излязох нарочно, да ме понадуха — каза. — Може и да не вярвате, но на вятъра му се радвам тъй, сякаш съм се срещнал с другар от детинство. Заповядайте!
Те не помръднаха.
— Там ли са писарите ти? — попита Чинтулов, като присвиваше недовиждащите си очи.
— Разбира се, нали затова им плащам. Но ако ще пречат — оставете на мене. Аз ще имам грижата да се отърва от тях.
Така и направи. Когато тримата влязоха в кантората, Иван освободи под някакъв предлог писарите си и остана сам с гостите.
— Поради вятъра ще се наложи да ме извините, че няма да предложа чай за вас, господин учителю, и кафе за тебе, Бояне. Но в такова време дори акробат от цирка не би сполучил да пренесе таблата от кафенето.