Иван помълча малко, сякаш събираше мислите си.
— Най-напред една молба. Главно към вас, господин учителю. Може ли за известно време да ме броите за пиле?
— Пиле? Къде отиде ти? Какво пиле?
— Най-обикновено, измътено от квачка.
— Ако дръзваш да се подиграваш с мене, поне не смей пред… — повиши глас Боян.
— Не се подигравам на никого. Просто моля да не прибързвате с присъдите си. И затова искам да ме имате за пиле — нали пилците се броят на есен?
— Искаш да кажеш…?
— Не искам да кажа нищо повече. И няма да кажа. Само отправих една молба. Ако искате, изпълнете я. Ако не искате… — Иван сви рамене. — Сега за другото. Щом ми говорехте от името на сливналии, трябва да се разбира, че и вие имате възможност да говорите на тях. Кажете им от ваше име, не от мое, да се пазят. Да се пазят повече, отколкото когато тук вилнее „благата и медената“. Ще се изселят ли, ще се изпокрият в пущинаците ли, нещо друго ли ще сторят, но да се пазят, както не са се пазили никога до сега. Защото Садък бей е по-страшен и от чума.
— Достоен ученик на Сюлейман — рече Боян. — Стигна ли до ушите ти, че Сюлейман за едното нищо щеше да обеси сина ми Ангел? И че поп Юрдан спаси Ангел с цената на собствения си живот?
Иван не отговори на въпросите, а продължи замислено:
— Садък е по-страшен от Сюлейман. Сюлейман бесеше от мъст, защото смяташе, че неуспехите си поне наполовина дължи на българите. И друга причина имаше той за наглед безсмислената си жестокост. Като оставяше след себе си ужас и смърт, той целеше да сплаши населението, за да престане то да подпомага русите. Зверско, но не лишено от здрав смисъл, нали? Докато Садък е друг. Той е като пор, влязъл в курник — убива заради самото убиване. Такъв човек (ако изобщо заслужава да бъде наречен човек) не може да бъде вразумен. Самата му природа се опива от картината на страданието и смъртта.
— Това се нарича садизъм — тихо се обади Чинтулов.
Иван кимна в съгласие.
— Садък бей знае, че праща на смърт невинни — продължи той. — И го прави не за да сплашва или да мъсти като Сюлейман. Такъв човек е наистина по-страшен от чума. Защото от чумата где с оцет, где с опушване на стаите, где с натриване на ръцете с чесън все можеш да се опазиш. Докато този звяр посочи ли те с пръст, спасение няма.
Той млъкна. Мълчанието продължи по-дълго, отколкото двамата му посетители очакваха. И кантората се изпълни със зловещото виене на вятъра.
— Това ли беше всичкото, което искаше да ни кажеш? — запита Добри Чинтулов.
— Това. И ще повторя молбата си: нека броим пилците наесен…
3.
Целунах му одеждата с плач…
Дядо Серафим вдигна с две ръце нагръдния си кръст и го целуна — повече с чувство на обреченост, отколкото с упование.
— И той отказа? — попита.
— Отказа — потвърди Добри Чинтулов.
Пръстите на стареца не милваха кръста, а сякаш се гърчеха върху него.
— Просто не мога да го повярвам за един син на Бяно Абаджи — каза. — Имах друга представа за Силдаровците…
— Иван Силдаров е обяснил отказа си по начин, в който не липсва разум — предпазливо го защити Панайот Минков. — Той е обрисувал Садък бей като звяр в човешки образ, който не убива от нужда да се убива, а заради самото убиване. И е сметнал, че всеки, който се застъпи за невинните жертви, ще ги последва в участта им — Садък на бърза ръка ще го провъзгласи за враг и ще го прати на Старата круша. Следователно ще се принесе в жертва, без да помогне ей толкова на нещастниците.
Разговорът се водеше рано следобед в онази къща на Кафтанджийската махала, хаджи Божиловата, която бяха наели за митрополия. Освен дядо Серафим от страна на църквата в него участвуваше само писарят му Юрдан Д. Юрданов, а гостите бяха Добри Чинтулов, Панайот Минков и Захария Жечков; Боян Боянов не се съгласи да ги съпроводи — не го каза, но го разбраха: срамуваше се да говори за поведението на брат си.
В стаята беше топло, но старият свещенослужител отиде полека до баджата и протегна кокалестите си длани към огъня.
— Ще си позволя да кажа — обади се зад гърба му Захария Жечков, — че Иван Силдаров не е преиначил в оценките си. Стотици хора увиснаха на въжето, а аз не зная за нито един, който да е имал драм вина. Дори не са се опитвали да я уйдурдисат: тръгвай към бесилото и толкоз. И зад всичко това стои лично той, Садък бей.