— И до какъв извод стигате, господин Жечков? — престраши се да попита Юрдан Юрданов, който обикновено не проговаряше в присъствието на митрополита.
— Че може би синът на Бяно Абаджи е прав. На извратен човек като бея не могат да повлияят никакви приказки, дори най-убедителните. А най-вероятното да се случи точно обратното, както Иван Силдаров е предрекъл — застъпникът без много-много истиндаци да бъде присъединен към онези, за които се застъпва.
Като продължаваше да грее длани, старият свещенослужител произнесе унесено и тихо, сякаш говореше сам на себе си:
— Когато е за вярата, саможертвата понякога значи повече от оцеляването. Исус, който безпогрешно виждаше в утрешния ден, не можеше ли да се промъкне през шубраците на Гетсиманската градина и да се укрие, да спаси живота си? Не го направи. Защото знаеше, че със смъртта си ще укрепи вярата, която проповядваше. И ще остави пример за вечни времена… Светите равноапостоли Петър и Павел не знаеха ли какво ги чака в Рим, където вече гинеха всеки ден по стотици последователи на Христа? Знаеха и въпреки това отидоха в столицата на злото. И загинаха на дръвника. А последиците? Върху пепелта на тленните им тела се изгради онази църква, която днес се разпростира по четирите краища на Земята.
— Защо ни казваш това, твое високопреосвещенство? — с нотка на уплаха попита Панайот Минков.
Дядо Серафим се върна на мястото си и пак положи ръце на кръста.
— За да посоча очевидното. Помолихме Иван Силдаров, понеже вярвахме, че той може да повлияе на звяра. Разумно или не — отказал е. Тогава остава само един, комуто се полага да опита да постигне онова, което според Иван Силдаров е невъзможно.
— Нали не искаш да кажеш…? — плахо започна Добри Чинтулов.
— Искам, учителю, точно това искам да кажа — прекъсна го митрополитът. — Има само един и този един съм аз…
— Не! — почти извика Захария Жечков.
— Да! — беше кроткият, но безпрекословен отговор.
— Не! — настоя и Панайот Минков. — Не! Когато отиде при тартора на сатаните Шевкет паша, ти вече достатъчно рискува живота си.
— Никой не е казал, че в името на Христа и на неговите последователи животът се рискува само веднъж. А аз съм владика не за да получавам владищина, а за да бдя над вярващите. — Старият човек помаха кокалест пръст. — Не се опитвайте да ме задържите, приятели. Зная, от обич го правите, но ще бъде излишно наддумване. Вместо това обещайте ми само едно. Имам неомъжени дъщери, единственото богатство са дрехите върху гърба им. Ако се случи да се сбъдне предсказанието на Иван Силдаров, не оставяйте момичетата да свършат като просекини или — още по-зле — да припечелват хляба си, като продават телата си. Юрдане!
— Заповядай, твое високопреосвещенство.
— Нека извадят най-представителната ми премяна, онази, великденската. И проводѝ човек в конака. Нека да каже на Садък, че аз, духовният водач на сливенските християни, искам да ми определи час, за да се срещнем и разговаряме.
— Повери това задължение на мене — предложи Панайот Минков.
— Макар че рискът ще бъде и за пратеника ми?
— Именно затова, твое високопреосвещенство. Не забравяй, че аз от тридесет години съм секретар на Сливенската църковна община. И не съм го правил за плата или облаги, твое високопреосвещенство.
— Да бъде волята ти, сине — каза дядо Серафим и го благослови от разстояние с кръстен знак.
Приеха го учтиво, много по-учтиво, отколкото той се надяваше, ала после го оставиха да чака — сам и бездеен — час и половина, ако не и повече. Митрополит Серафим помисли, че това е една от познатите му азиатски хитрини: да чака, да се изтощи от чакане, да се изнерви, да загуби самообладание, та после да бъде лесна жертва в трудния разговор. Докато бе свещенодействувал в Кършияка, така бе постъпвал десетки пъти с него мюдюринът на Филибе, един полуграмотен анадолец, издигнал се със силата не на ума, а на ятагана си. И дядо Серафим противопостави онова, което бе негово оръжие в Града на тепетата — отпусна се, колкото се може по-удобно, и се залови да възстановява на ум с най-малки подробности своите детински лудории в околностите на Пирдоп, където бе отраснал. Най-сетне се появи един млад забитин и предупреди, че негово превъзходителство се е освободил от неотложната си работа и вече е на път насам. Не беше нова плитко скроена хитрост — надали мина минута и Садък бей влезе в одаята, поздрави, дори намери сили да се извини за закъснението. („Нали разбираш, деспот ефенди, война е сега, възникват какви ли не грижи…“) После заръча неизбежните кафета и седна срещу митрополита.