— Затова казах преди малко, че в известен смисъл ти си жертва на твоите помощници, затиалилериниз. Ти си върховен представител на властта тук, а те са прикривали истината от тебе. И едновременно като върховен представител на властта и като човек с всепризната мъдрост и доброжелателност, аз дойдох да те осведомя за истината, бей. И в името на Бога, който под различно име почитаме и двамата, да те помоля да използуваш силата си, за да сложиш край на този кошмар.
В жълтите очи се появи коварство.
— Защо молиш мене, а не Бога, деспот ефенди? Аз съм само един чиновник, докато той според вашата вяра е всесилен…
— Има дела, които се решават не от Бога, а от хората. Ако двама братя делят бащин имот, давията се решава в съда, а не в джамията или в църквата.
Очите се изпълниха със смях:
— Защо не отидеш тогава при, хм, Келеш Осман?
Дядо Серафим усети как гневът се събира като буца в гърдите му, но в името на високата цел, за която бе дошъл, надмогна чувството си.
— Преди малко ти казах, бей, че невинните ги затриват без съд, без дори най-обикновен истиндак. Защо да ходя в такъв случай при кадията? Струва ми се, че съм дошъл точно, където трябва. Военно време е сега, властта на председателя на военния съвет е над властта на кадията. И аз коленопреклонно те моля, бей, да използуваш властта си, за да престане това незапомнено погубване на невинни хора.
Жълтият поглед продължаваше да се замрежва от смях — лукав и ликуващ едновременно. А устата рече сериозно, с интерес:
— Вие, християните, сте особени хора, деспот ефенди. За вас думата има значение, не действието. Някой каже „Тръгвам за там и там“ и това ви стига, пък той, хитрецът му с хитрец, си отиде в къщи, удари една ракия и си легне. Вас не ви интересува, че не е отишъл да свърши обещаното, а ви стига, че е обещал да го направи.
Владиката се обърка; сигурно е било много явно, защото тигровите очи изразиха възторг.
— Не разбирам думите ти, бей…
— Един съвсем близък пример. От ясен по-ясен. Ти казваш „Аз коленопреклонно те моля“, пък си седиш ли седиш на миндера…
Може би Садък бей щеше да продължи, но старецът не му даде възможност. Само в една секунда той се свлече в краката на бея, прегърна нозете му и със сълзи, които не можеха да бъдат престорени, зацелува униформата и ботушите му. И изведнъж ролите се смениха — не очаквал такова действие и приготвен само за наддумване, сега Садък се оказа по-смутеният от двамата. Той улови владиката за раменете и се опита да го вдигне от пода, но не успя — божият служител се държеше с все сили о краката му и обливаше със сълзи ботушите му.
— Щом твърдиш — обърна другият край беят, — че съм човекът с най-голямата власт в Сливен, заповядвам ти тозчас да станеш и седнеш на мястото си.
Владиката се подчини и седна на миндера, но сълзите продължаваха да се стичат по старческото му лице.
— Защо го направи? — попита Садък.
— За да разбереш, че в молбата ми няма разминаване между думите и делата, затиалилериниз.
— Но ти се унижаваш…
— За себе си не бих го сторил. Но аз съм духовен пастир на тези нещастници, бей. И като пастир съм длъжен да изпълня обязаността си, независимо дали с цената на смъртта, или на унижението си.
Жълтите очи продължаваха да изразяват пълно объркване. Объркването трябва да беше и в самата душа на бея, понеже той се чу да изрича нещо, което не бе премислил предварително:
— Разбрах, че си бил искрен, деспот ефенди. Добре, нека бъде твоето. Иди си по живо, по здраво. И аз ти обещавам тържествено, че с властта, която падишахът е благоволил да ми даде, от тази минута прекратявам всички смъртни присъди, които не са произнесени от редовен съд след редовно съдебно дело. Бесилки и бесене повече няма да има, деспот ефенди. И нека вашите българи да знаят, че го дължат на тебе. И на готовността ти за тях да дадеш онова, което е по-страшно и от смъртта — честта си. Върви, върви, не ми благодари!
Когато остана сам, Садък бей повтори в мисълта си целия разговор, който се бе състоял преди малко. И изведнъж доброто му настроение отстъпи място на луд бяс. Аллах, аллах, как се бе оставил да бъде измамен от този карабаш!… Малко сълзи, малко коленичене, малко прегръщане на ботушите и на̀ — „аз ти обещавам тържествено, че с властта…“ Наистина, как можа да се остави да го подхлъзнат на динена кора!…