Силдаров се наведе над картата, ориентира се с опитно око, после с молива на генерала очерта местата на турските укрепления.
— Не бяхме предупредени за тези укрепления, ваше високоблагородие — каза той, — и това стана причина да загубя един човек, а този мой другар получи нараняване на ръката. Страх ме е, че е засегната и костта…
В този момент Малахов се чувствуваше така, сякаш му бяха поникнали крила.
— Голубчик — каза, — скърбя заедно с вас за убития и ранения, но иначе… иначе просто не намирам думи да изразя доволството си. Веднага ще ви отведа при генерал-майор Безяев, сведенията ви се отнасят пряко до неговото направление. И ако той не даде по бутилка шампанско за всяка дума, произнесена от вас, ще пусна донесение по цялата Дунавска армия, че по-голям скъперник от Иван Безяев не съществува под слънцето…
Българинът се прехвърли неловко от крак на крак.
— Ще ми позволите ли съвсем кратка отсрочка, господин генерал? Искам да заведа моя ранен другар в лазарета и, така да се каже, да му послужа за преводач…
— Не ще и питане — веднага се съгласи генералът. — Идете и се погрижете за всичко, а после се върнете тук. Аз междувременно ще разпоредя Безяев със своя началник-щаб също да дойдат. А за другите?
— Нека само да ги нахранят — каза българинът. — И по възможност да не пестят храната — тези хора са повече от година в планината.
Раната се оказа наистина сериозна и след първоначалния преглед пострадалият бе поверен веднага на един от полевите хирурзи. Докато се въртеше пред училищната стая, „въздигната“ набързо в операционна, към Иван приближи една милосърдна сестра, която изненадващо заговори на чудесен български език:
— Моля за извинение, господине. Ще попитам нещо и отнапред бих искала да знаете, че не е от женско любопитство. Впрочем разбирате ли ме?
— Как може да не ви разбирам? — учуди се той.
— Вие говорехте така добре руски, че… Всъщност на първия ми въпрос вие вече отговорихте — българин сте. А правилно ли чух, че се представихте под името Силдаров?
— Да, това е името ми, Иван Силдаров.
— Остава да кажете, че сте от Сливен.
— Още веднъж познахте, сестро.
— Ако вие сте Иван, загубеният някъде по чужбините Иван, синът на Бяно Абаджи, вие имате пълното право да ме наричате „сестро“. — Бледа усмивка се хлъзна по посърналото й монашеско лице. — Защото вашият баща ми е разрешил да го наричам „татко“… Не се изненадвайте, господин Силдаров. Аз съм сестра Евгения, но мирското ми име беше Златина. Златина, дъщеря на Евтим Димитров от Сливен.
— Чувал съм за вас. Вие и брат ми Найден… нали? — Тя кимна. — Е, излязохме два пъти роднини. А ако Бог благослови, вероятно ще станем три пъти.
— Извинявайте, за какво намеквате?
Той й разказа всички новини от Сливен. За бившето си семейство тя знаеше почти пълни подробности — научила ги бе от Бяно Абаджи, когато преди десет години се бяха срещнали на Бузлуджа. Новото беше само, че старият човек бе прибрал при себе си непознатата й снаха по име Таша и че Иван бе с намерение да се венчае за вдовицата на брат й.
— Разбирате ли, сестро? — завърши той със смях. — Тъй като ще осиновя братовите ви деца, ние с вас ще станем още веднъж роднини. А при това положение можем ли двамата с Таша да разчитаме, че вие ще почетете сватбата ни?
— Не, господине, дала съм обет, че кракът ми никога повече не ще стъпи в Сливен. Що се отнася до сватбата поздравявам ви от сега. И искам да знаете, че госпожа Таша няма да дойде при вас с празни ръце. Не само като наследница на Йосиф. Когато сегашната вихрушка премине, аз ще й даря по законен ред всичко онова, което се пада на мен от наследството на баща ми.
— И все пак никаква поръчка ли няма да ми предадете за Сливен?
— Само една. Да целунете от мое име ръката на татко Бяно ей така.
И преди Иван да смогне да дръпне десницата си, Златина — сестра Евгения — долепи устни до изпръхналата й от студа кожа.
В същото време, когато Иван се запознаваше с бъдещата си роднина, при генерал Малахов се водеше съвсем друг разговор.
— Вече поразпитах двамината българи, на които кашаварите едва смогваха да досипват ядене — ухилен до уши говореше генерал Безяев. — Не се отказвам от предизвикателството ви, господин генерал. Наистина при пръв удобен случай ще удавя в шампанско командуването на отряда.
— А иначе какво смятате да предприемете? — осведоми се Малахов.