Младият човек стеснително приближи до него и му се поклони дълбоко и с искрено уважение.
— Аз съм Стефан, дядо Бяно. На Серт Коста синът, дето дължи живота си на тебе.
— Аха, гмуреца — засмя се насреща му Бяно, но гостът не се поддаде на шеговития тон:
— Чак сега идвам да ти благодаря не от непризнателност, а поради дълга болест. Месец и половина изкарах на легло от тежката настинка, дядо Бяно. Само от три-четири дни захванах да походвам из двора и днес е първото ми излизане.
Старецът му подаде ръка и преди да усети намерението му, Стефан почтително долепи устни върху нея. После разгъна бохчата — варено пиле, печена овнешка плешка, пръхкава пита, гърненце с мед, второ гърненце с някаква гозба, какво ли нямаше в нея…
— Не знаехме дали си отговял — рече извинително, — ала решихме да не отлагаме за към Великден. Аз настоях, щом прекрача прага и да дойда да ти се поклоня, тате и мама пък се страхуваха да не поемеш нагоре към Барите… Приеми всичко туй от сърце, дядо Бяно, както аз от сърце ти го поднасям.
Бяно не направи опит да отклони подаръка — даваше си сметка как биха се почувствували обидени всичките Серткостови. Не се впусна и в много благодарности, а тъй без превземки остави бохчата на пейката и покани младежа до себе си. Разговорът съвсем естествено се насочи към онази нещастна сутрин през февруари, когато Стефан за малко не загуби живота си. Бяно натъпка тютюн в лулата си и, докато поддържаше разговора с въпроси, запали. Слушаше внимателно и по едно време с изненада забеляза, че равният и плавен дотогава разказ на момъка постепенно се накъса. Старият човек го стрелна изпод белите стрехи на веждите си. И веднага разбра причината — Стефан Серткостов следеше с очаровани очи жената, която варосваше къщата, поглъщаше я с поглед, и тази гледка го омагьосваше, караше го да загуби дар слово. Но дори и Бяно да не беше зърнал тази промяна, само след минута момъкът сам щеше да му покаже причината за разсейването си. Той прекъсна едно изречение по средата, скочи на крака и почти изтича към Таша:
— Дайте на мен — каза й, — не стигате там, горе. Аз съм по-висок, няма да ми е трудно…
— А, в тези дрехи! — усмихнато го отблъсна тя; Стефан наистина бе дошъл в празничния си чепкен и с гайтанлии потури. — Такъв наконтен бояджия не бях виждала досега…
Вместо да се препира с нея, момъкът само в една секунда се съблече по риза, препаса престилката, с която бе боядисвал стопанинът, и силом изтръгна фурчата от ръцете на жената. Тя погледна придирчиво работата му, пък кимна:
— Какво пък — рече със смях, — тъй ще свършим повече работа. Докато вие боядисвате, аз завчас ще измия прозорците.
Бяно Абаджи ги наблюдаваше отстрана, слушаше думите и кикота им, но продължаваше да си смуче луличката, не се намесваше. Кой знае защо, гледката на развихрилата се младост не развеселяваше очите и сърцето му. Напротив — в гърдите си усещаше смътно предчувствие за надвиснала беда. Знаеше съвсем точно онова, което в този момент изживяваше момъкът; знаеше го дори навярно по-добре, отколкото той сам. Защото гледаше Стефан, а виждаше себе си отпреди петдесетина години. Помнеше собственото си горестно вцепенение, което бе опустошавало душата му, замаяността, страданието. Та веднъж или дваж бе преживявал това, към което сега Стефан с цялото си същество се устремяваше? Не беше ли прекарвал часове в безкраен унес пред дюкяна на баща си, сляп за цялата гмеж пред себе си? Ей тук, на същия този пруст, не беше ли потънал в непрогледна тъмнота, когато Трънка бе угасила и последните искрици на надеждите му?
А че Стефан го чакаха мъки и терзания, в това Бяно нито за миг не се усъмняваше. Момъкът щеше да се самоизмамва, да сънува с отворени очи, да си създава сам видения и да страда от недостижимостта им. На какво можеше да се надява той, момчето с мъх на устната, по отношение на тази немного по-стара от него, но видяла и препатила жена?
„Само̀ ще си бъде виновно момчето — тъжно разсъди Бяно Абаджи. — За чест на Таша Йосифова трябва да й се признае, че тя не направи нищо да го привлече, да предизвика чувството му…“
Като помисли за младата жена, изпита и желание да я погледа. Той изтърси пепелта от „ингилизката“ и веднага я напълни отново, после, като се преструваше, че иска да застане на припек, напусна мястото си под стълбището и отиде при сайванта от другата страна на двора. Сега я виждаше добре. Таша миеше прозорците и личеше, че както във всеки здрав човек движението и физическото усилие предизвикваха в нея радост и оживление; не се чуваше нищо през двора, но мърдането на устните й издаваше, че си тананика.