Съвсем, съвсем бавно се извъртя от кръста и той, войникът на Иларион Драгостинов и на Стоил войвода, през рамо повика:
— Добри хора, помогнете!…
Но „добрите хора“ си правеха оглушки и отминаваха, загрижени само за собственото си спасение.
— Помогнете!… — вече с нотка на отчаяние викаше Стефан. — С дървен крак съм, хора, не мога сам… Помогнете!… Помогнете!…
Мина може би час, а човешкият поток се нижеше покрай него и не се намираше християнска душа, която да протегне ръка за помощ. Обзет от отчаяние, Стефан се замисли да повика друго: да помоли онези, които стигнат до долапа на Бяно Абаджи, да пратят баща му да го извади от преспата. Но се отказа, защото осъзна безсмислието на хрумването си: ами че ако се случеше някой, който да изслуша подробното му описание, този човек много по-лесно щеше да отдели минутка, за да му окаже помощ още тук…
Вече бе започнал да усеща как отчаянието — онова същото отчаяние, което в майския сняг на седемдесет и шеста година го бе съпровождало от Харем бунар до Барите — сграбчва в костеливите си пръсти сърцето му, когато изведнъж („Боже, дали не бълнувам!…“) дочу един топъл като ангелска песен глас:
— Стефане!… Ти ли си, Стефане?…
Той пък с безкрайна предпазливост извъртя глава през рамо:
— Аз, аз съм, Емине…
Момичето, приведено от ръба на пътеката, се засмя насреща му. На Стефан се стори, че не жена, а самото слънце му се усмихва.
— А, позна ме! — доволно каза тя.
— Как няма да те позная! Нали при друг един случай, когато се смятах, че прекрачвам в небитието, пак твоето лице…
Не можа да се доизкаже. Не само заради уплахата и от трагичността на състоянието си — нему просто липсваше умение да разговаря, още по-малко пък с жени. Да не беше така, той можеше да й разкаже как стотици пъти през изминалата година и половина в съзнанието му се бе връщал споменът за това овално лице с тънки вежди и с носле, ошарено от лунички… По-практична или по̀ на себе си от двамата, Емине не позволи да прахосват времето си в спомени:
— Стой неподвижно, Стефане. Ще се огледам наоколо и ще намеря чалъм да те измъкна от бедата.
Тя се загуби за няколко минути, после се появи отново, като носеше „чалъма“ в ръце — откършен от някъде клон. Подаде единия край на Стефан, а задържа другия и заби пети в снега:
— Ръцете ти са свободни — каза му. — Придърпай се бавно по клона. Аз ще те удържа, не гледай, че изглеждам слабичка…
Наистина го удържа и той педя по педя се довлече до нея на пътеката.
— Уф! — засмя й се; бяха толкова близо, че дъхът му погали лицето й с луничките. — За втори път ме спасяваш!…
Те се проснаха на снега един до друг — задъхани, плувнали в пот въпреки студа, но и щастливи. Изведнъж лицето на Стефан се помрачи:
— Нали не го правиш от съжаление? — Той показа към дървения си крак.
— Глупчо — беше краткият й отговор. — Глупчо и… слепчо…
Тя му помогна да се изправи, прехвърли ръката му през рамото си и двамата тръгнаха с неравномерни крачки един до друг.
— Знаеш ли — разчувствувано продума момъкът, когато повървяха известно време, — за пръв път съм с ръка, положена на женско рамо…
— Ами аз? Да не мислиш, че в харемлъците се разхождаме все така, прегърнати с чужди мъже?
— Навярно наистина съм много голям глупак. За тази нощ ти си вторият човек, който ми го набива в очите.
— Какво щеше да кажеш, ако не беше такъв глупчо, какъвто си?
— Мога да ти разкажа и да те питам хиляди неща — един живот няма да ми стигне за тях. Но ще започна с най-глупавото, както се полага на човек като мене. Защо си без яшмак?
Емине изхихика; беше смях, който приличаше на гъдел.
— Снощи щяхме да се покръстваме. Тъй искаше баща ми — да хванем Балкана, ама първо да кажем „Хошча калън“, „Сбогом“ по вашему, на исляма. И хвърлихме яшмаците. Зер бива ли човек да се покръства, а да е с гъжва на главата или с фередже на лицето?
— Какво значи това „щяхме да се покръстваме“? Човек или се покръства, или не се покръства, тъй мисля аз…
— Отидохме да ни покръсти дядо Серафим, но не го намерихме в митрополията. „Бозгунът“ подгонил и него — комшии казаха, че се укрил някъде в Ново село…