— Кажете, Иван Бянович — подкани го дружелюбно. — Онова, от което най-много се нуждая в момента, е една добра идея.
Идея съществуваше, неин автор не беше капитан Силдаров, а дали беше добра — това само времето можеше да докаже. Предаден накратко, докладът на Иван Бянович съдържаше следното. Един от неговите спътници, по име Нягол, бил тукашен човек, от Твърдица. Познавал на пръсти местността и предлагал да му се дадат десетина души, с които да се промъкне по пътеки — говорел за някаква Сечена скала, — които турците положително не познавали. Така щял да се яви в обход и тил на противника и да разузнае всичко за него.
— Кой е този Нягол, господин капитан? — осведоми се Кардашевски. — Единият от вашите двама спътници е с образ на мечка и на тила с миша опашка, другият, обратното, се бръсне по два пъти на ден, както ми се вижда. За кого от двамата говорите?
— За първия. — На бузата на българина се появи гънка, която придаде не толкова усмихнат, колкото насмешлив изглед на физиономията му. — Той е Нягол. Другият, Кара Георги, е също местен човек, но не точно от Твърдица, а от едно селце на две-три версти югозападно.
— Вашето мнение, Иван Бянович?
— Да гласувате доверие на Нягол, господин майор. Дори и да загубим още някой човек, поне ще разполагаме със сигурни сведения за врага.
— Нека бъде вашето — съгласи се Кардашевски, след като размисли. — Ще внеса само едно допълнение. Заедно с десетте спешени драгуни ще пратя и офицер. Имам подходящ човек, роден разузнавач — капитан Скачков. Неговите сведения, предполагам, ще бъдат по-сигурни от сигурните сведения на вашия Нягол. Какво, май не одобрявате?
— Боя се да не настъпи многоначалие, Леонид Иванович — призна българинът. — Нягол предлага да действува по хайдушки, докато при наличието на един капитан до и над него…
— Скачков ще бъде под него, господин капитан. Заповедта ще отдам в този смисъл: началник на разузнавателното отделение ще бъде Нягол, а капитан Скачков — негов подчинен и наблюдател. — Кардашевски се засмя и белегът на лицето му се изкриви като питанка. — Тази не ще бъде нито първата, нито последната бъркотия…
— По-скоро странност — поправи го Силдаров.
— … в тази война, в която воюваме рамо до рамо с вас, българите. Една повече няма да прелее чашата, повярвайте ми.
Само за минути малкият разузнавателен отряд беше сформиран и мечкоподобният Нягол го поведе — не към Твърдица и турците на изток, а по плитки долчинки право на север. На въпроса на Кардашевски отговори, че искал да избиколи ей онова възвишение, което той нарече Чаковец; там вече щял да хване пътеки, за които чалмалиите дори и не подозират… И с това бледо пояснение се разделиха.
Измина час, в който нищо не се случи… после още един… Кардашевски вече бе започнал да се страхува не на шега, когато от изток се разнесе бясна стрелба. Като съдеше по пушечния дим, майорът прецени, че се стреля от всички хълмове, които обграждаха Твърдица от запад и север. Какво, по дяволите, можеше да е предизвикало тази пукотевица, особено към север? Дали командуването не бе изпратило друг авангарден отряд, който да се придвижи по… — как пишеше на картата? — Твърдишкия проход? Кардашевски още премисляше тези неща, когато пушечният огън отсреща видимо намаля, но затова пък лумна друг — истински, огромен, който се издигаше високо над възвишението, отделящо драгуните от Твърдица. Какво можеше да значи това? Някой да е подпалил селото в гръб на турците? Но кой ще е този „някой“, който, само за да подплаши аскера по околните позиции, ще предаде на огън българското село?
Въпросите му отново оставаха без отговор. Така премина около половин час или дори повече, когато капитан Силдаров пак притича до него:
— Погледнете, господин майор! Бяло знаме…
Кардашевски разгъна далекогледната си тръба и може би цяла минута гледа на изток. После подаде тръбата на капитана: