— За какво е тази греда, Бяно Абаджи?
И чуха чудноватия отговор:
— За арката, братя българи. Свалил съм я от портата си. Може и да не знаете, но на нея преди шейсетина години турците обесиха баща ми, завераджията. Полага се първо тя да посрещне свободата…
Не всички го разбраха, някои дори приеха думите му като чудащина, но на този човек не се намери сливналия да скърши хатъра. И с пъшкане и охкане успяха как да е да вдигнат гредата над отвора на почти готовата арка. Успяха, но наистина само „как да е“ — не можаха да я издигнат до горе, та тя, потъмняла от времето и обрулена от прочутия сливенски вятър, остана на ниско, като втора напречна греда. Канеха се поне да я позакрият с чемшир и лавър, ала за това, виж, времето не стигна — едва я вързаха за страничните стълбове и към тях почти едновременно се зададоха две процесии. Едната, по-стройната, която идеше откъм „Джан-Куртаран“, бе „авангардата“ (така казваха тогава) на Дядо Иван, а зад нея се мержелееха с развято знаме и стегнатите редици на батальоните. За другата не подобаваше особено думата процесия: гмеж беше то, което приближаваше откъм Сливен, и безчислено, и безредно човешко множество; можеше да се види само, че най-отпред крачеше с кръст в ръка владиката дядо Серафим, съпроводен от неколцина най-уважавани граждани, а всичко зад тях бе едно разбъркано гъмжило от мъже, жени и деца, които си приличаха по един-единствен белег — нямаше човек, чиито шепи да не стискаха китка чемшир, лавър или саксиени цветя.
Тълпата сливналии (защото това наистина беше тълпа, а не процесия) дойде до арката и се разля като подкова около нея. Но защо, за Бога, Дядо Иван спря отсреща? Как може такова нещо? Не разбира ли той, освободителят, какво значи петстотин години да си го чакал и сега, когато го виждаш на два хвърлея място, той да се назлъндисва и да не идва? Бива ли така?
Причината за това бездействие и гледане едни-други от разстояние беше проста. Генерал Безяев, който идваше към Сливен с Петрозаводския полк, се бе стъписал от внушителното множество на посрещачите и изведнъж му се стори, че полкът ще бъде твърде непредставителен и ще се стопи в това разбунено човешко море. Пожела да изчака втората половина на своята бригада, Устюжския полк, ала времето течеше, солдати и народ мръзнеха, а устюжци ги нямаше и нямаше… Тогава генералът даде заповед за влизане в Сливен. Бойното знаме на петрозаводци заплющя под повея на зимния вятър, духовата музика подхвана игрив и бодър марш, Безяев смушка коня си и тръгна напред, а зад него със стъпка, която отекваше в околните хълмове, поеха в стройни редици батальоните. Само като видяха движението им, хилядите наизлезли към „Харманите“ сливенци сякаш полудяха от възторг. Калпаци полетяха във въздуха, зелени клонки и пъстри черги се проснаха по пътя, които щяха да извървят солдатите, а виковете „Ура“ и „Да живее император Александър Втори“ навярно са се чули чак в Цариград…
Пред множеството се изстъпи белобрад и белокос свещенослужител с малко свлечени рамене; от владишкото му було Безяев се досети, че това е митрополит Серафим, чието име вече бе стигало до него. На няколко крачки зад владиката крачеше духовният клир на Сливен и току до него — старейшините на града. Генералът слезе от коня, приближи, прекръсти се и целуна сребърния кръст в десницата на дядо Серафим. Чу как старият човек му каза нещо на български, но не разбра думите и повика с кимване на помощ капитан Силдаров, който от тази сутрин изпълняваше при него неясната двойна служба на адютант и преводач.
— Благославя, ваше превъзходителство — отговори на немия му въпрос българинът. — Благославя лично вас, Русия, царя, знамето и полка.
— Предайте на негово високопреосвещенство моята благодарност за това сърдечно посрещане, капитане.
Иван не успя да изпълни заповедта, защото в същия момент отнякъде дотъркаляха каруца без впряг, дружелюбни ръце изкачика върху нея един възпълен господин с посивели коси и очила на носа, който веднага издигна глас на отличен руски език:
— Ваше превъзходителство! Накрая Господ Бог чу молбите на своите роби. Надеждите и очакванията на българския народ се осъществяват.
Иван Силдаров отново отговори на неизречения въпрос на генерала:
— Народен учител, ваше превъзходителство. Нарича се Добри Чинтулов. Един от най-уважаваните мъже не само в Сливен, но и в цяло Българско.