— За моя пай вече се споразумяхме, ефендилер. Колчем ви навестя, ще почерпвате я кафе, я една „Бяла Рада“ — последните думи той произнесе на български, — ама не каква да е, а от тази, есирлийската. — И докато те въздъхваха облекчено, подпита: — Не съм изкусен в хаврикаджийството, чорбаджилар, но ми се чини, че в самия план на градежа и в скрояването на кое къде да му е мястото, се угажда вещата ръка на човек, който е пишкин в тоя занаят…
— Вярно си се сетил, мютесариф ефенди — рече Тотю Кювлиев. — Наместо за всяко нещо и на всяка минута да откриваме Америка, ние решихме да се доверим на едного, който по познания минава в Сливен за втори след миралай Хюсеин бей.
Мехмед Хайдар го слушаше, а наблюдаваше другия, Стефан Саръиваноглу. Въпреки и без обичайната си изрядност в облеклото, той все си беше хубав и с външност, която пращеше от здраве и самочувствие, ала очите му, вечно подвижни и притворени, сега играеха неспокойно насам-натам. Беят разбра — челебията преценяваше дали въпросът нямаше някакъв заден смисъл и дали ще им навреди, ако кажат истината. Изглежда, че в края на краищата българинът не видя никаква уловка (а то наистина и нямаше), защото подкрепи ортака си:
— Человекът на пара̀та трябва да умее да влага пара̀ във всичко, което е полезно и може да се купи с пари. Умът и натрупаните познания също се продават, бей.
„Хитро — помисли турчинът. — Хитро и износно! Трябва да запомня тези думи…“ А гласно запита:
— И кой е този, дето е втори след Хюсеин, ефендилер? Ще ми бъде любопитно да се запозная с него.
Стефан кимна с глава, Кювлиев стана от масата и след малко се върна, като водеше със себе си един мъж, целият оплескан в киреч и стърготини; за разлика от сайбиите той очевидно не се смущаваше от каяфета си („Таквиз са българите — мярна се в ума на Мехмед Хайдар, — не се притесняват, ако трудът, а не дембеллъкът ги е изцапал!“), само от приличие бършеше ръце в някакъв мокър парцал. Мютесарифът го загледа с нещо като любопитство. Майсторът, който се бе наел да вдигне фабриката, беше четиридесетинагодишен, над среден ръст, но не чак много висок, здрав в плещите и тънък в кръста. Чертите на лицето, доколкото личаха от варта, прахоляка и вадичките, прорязани от потта, му се сториха странно познати — правоъгълно и ъгловато беше това лице, с тъмни очи, които гледаха спокойно и прямо, и със също така тъмни вежди, гъсти и триъгълни, над тях. Беят не се погнуси от не дотам чистите ръце на човека — така го бяха възпитали като дете — и се здрависа с него, докато продължаваше да изучава физиономията му.
— Тази муцуна комай не виждам сефте раз — каза предразполагащо. И изведнъж се досети: — А бе ти да не си от джинса Силдар?
— Вярно позна, мютесариф ефенди. — Отговорът беше почтителен, но без подлизурство. — Ти сигур познаваш Бяно Абаджи. Аз съм Боян, неговият син. Разправят, в лице на него съм се метнал.
— Значи, ти си бил тоя, дето в Сливен бил най-пишкин в хаврикаджийството.
— Благодарен съм, ако са ме похвалили така.
— Какво ви е споразумението с него, Стефан челеби? — заинтересува се Хайдар бей. — Само в строежа ли ще му използувате познанията или и по-подир при становете?
— Ние го условихме за устабашия именно когато се завъртят становете, ала той сам пожела да подхване работата още от темелите на градежа.
— Ако излезе такъв, какъвто го похвалихте, комай ще е полезно за вас един ден да му дадете пай и от самата хаврика. Двойно ще е старателен, ако знае, че работи за самия себе си. Само чеее…
Подозрителните очи трепнаха срещу него. Стефан Саръиванов се почеса без нужда по плешивото теме и подпита:
— Доизкажи се, Хайдар бей. Какво „само че“? Нещо за Боян Силдаров ли ти беше наум?
Беят се извърна към устабашията. Не си даде сметка, но всъщност предпочете да има насреща си неговия открит поглед.
— Нали при вас, българите, човек може да се казва не по фамилно, а по името на баща си? — попита и другият потвърди. — Тъй че не е принудително да си Силдаров, можеш да бъдеш и Боян Бянов?
— Боянов — кимна майсторът. — Баща ми е Боян по кръщение, а Бяно само по прякор. — После на свой ред побопитствува: — За можене — може, мютесариф ефенди, ала защо?
— Защото за хавриката няма да е дип много здравословно, ако устабашията й е от Силдаровците. — Беят се засмя. — Ние, „амуджите“, не сме от най-трудолюбивите, пък инак сме злопаметни, драги. Чуят ли „Силдар“, мнозина от нас ще си спомнят за завераджията Георги Силдаря, за Манол хайдутина, за Георги Трънкин войвода, за неговата майка Трънка пищовджийката… Е, много ще им дойде, приятелю.