В тъмните очи на Стефан Серткостов проблясна удивление:
— Аз мислех, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат…
Сега на свой ред жената го изгледа озадачено и попита с крайно учуден тон, в който не липсваше и малко сръдня:
— И само толкова ли? А да сте виждали някой левент на трийсет — трийсет и пет, който да примира от любов по една баба, смачкана като изсъхнала смокиня?
Той срещна погледа й, поклати глава и отвърна:
— Зная само, че аз ще ви обичам до края на дните си.
Таша махна отчаяно с ръка — този детински спор бе започнал да й досажда, а в същото време нямаше желание да нарани младежа. Поразмисли и повече по инстинкт, отколкото по разум, разбра, че именно в последните му думи беше разковничето за излизане от тресавището на този разговор.
— Вие казахте одеве, че най-важното за един мъж и една жена е да се обичат. А после започнахте да ме водите през девет земи в десета и да пресмятате броя на децата ни, пък пропуснахте да попитате само едно — дали също и аз споделям вашите чувства…
Всичката кръв се оттегли от лицето му. Той повторно прекара език по устните си и произнесе едва доловимо:
— Съвсем нищичко ли не изпитвате към мене, госпожа Йосифова?
Изгледът му я изпълни със съжаление. Таша наистина не споделяше чувствата му, дори изобщо не гледаше на него като на нещо повече от момче, но в същото време нямаше и никакво желание да го нарани.
— Аз ви харесвам и ви ценя — каза тя със спокойна увереност. — Ала тук — Таша постави разперена длан на гърдите си — липсва онова мъничко нещо, което превръща харесването в замайващо чувство.
— Разбирам — промърмори той глухо. И след цяла минута повтори: — Разбирам. Благодаря ви, че поне не ме залъгвахте… не се подиграхте с мене. — Стана на крака и с несигурна походка се отправи към стълбището. Там обаче се извърна и изрече отчетливо: — Заклевам се, никога няма да ви додявам повече. Ала вие знайте, госпожа Йосифова, че също така никога няма да погледна и друга жена…
И с тези думи на два скока слезе на двора, изтича до портата и без да махне за сбогом, изчезна навън. Таша дълго, дълго гледа захлопнатата врата, после въздъхна горчиво. „Боже мой — промълвиха устните й, — толкова е лесно да нараниш някого. Дори за негово добро…“ Разтърси глава и прогони мислите си. И едва сега забеляза, че паничката с вишневото сладко бе останала недокосната.
4.
След поредния търговски сефер по далечна чужбина Стефан Гидиков се прибра в родния град едновременно с първия сняг. Той не обичаше да разправя много-много за работата си, но, изглежда, този път тя го бе отвела чак до Египет на юг — така поне личеше по някои армагани, раздадени на близки и познати. А иначе завръщането пак бе ознаменувано по познатия начин — два или три дни се проточи върволица в дома му, а Щилияна, младата му стопанка, едва смогваше да черпи ракии, сладка и надонесени от него разни южни плодове като фурми, нарове, шамфъстък, мандарини. А на четвъртия ден следобед — беше неделя след Голяма задушница, — самия него го поканиха на гости. То всъщност така само го казаха, пък иначе не беше гости като гости — какво гости е, когато председателят на читалището събере неколцина деятели и другари в читалищната библиотека?
Стефан Гидиков без никакво колебание прие и отиде; нему бе пораснала работата, зер въртеше търговия, речи го, с целия свят, ала никога не бе престанал да се интересува от народните работи, пък читалището невям най му лежеше на сърцето.
Когато влезе, няколкото души, наобиколили с протегнати длани разгорения мангал в средата на стаята, се изправиха и го поздравиха шумно. Някои Стефан познаваше отпреди: председателя на читалището Захария Жечков, главния учител Михаил Икономов, също учителите Димитър Георгакев и Аргира Димитрова. Останалите двама му ги представи Захария. Единият, Сава Геренов, се оказа ябанджия, от тази есен условен за учител в Класното училище; беше слаботелесен и крехък момък, свенлив и с нежни черти. Другият, още голобрадо, но рано източено момче, се отличаваше с неестествено дълъг врат, квадратна глава и непривичен за годините му остър проницателен поглед.
— Негова милост е Добри Минков — каза Жечков. — Още е ученик, но помни ми думата, един ден ще затъмни всинца ни. А го поканих, понеже сега той е стопанин на библиотеката — раздава книги, следи за абонаментите, приема, когато се случи, дарение и така нататък.