— А, сещам се! — засмя се Гидиков и мършавото му лице се покри с безброй бръчици. — Нали господин Минков произнесе онова прочувствено слово, с което събуди душите на заспалата сливенска общественост, та читалището се роди за повторен живот. — Той съблече тежкото си рухо, подплатено с непознати чуждоземски кожи, и зае място в кръга около мангала. — Поне за добро ли беше това повторно рождение?
Ученикът се засрами да отговори на такъв личен гражданин, та Димитър Георгакев му се притече на помощ:
— Има с какво да се похвалим, господин Гидиков. Ние…
— Хайде, не си чупи езика, даскале, и ми викай Гидик, както другите. — Стефан знаеше, че бащиното наследство тегнеше върху учителя и го притесняваше, та умишлено го приласка, подчертавайки му, че не прави разлика между него и останалите родолюбци на Сливен. — С какво, казваш, може да се похвали читалището?
— Никога не сме имали толкова членове, нито толкова читатели. Особено за вестниците — надвечер тук се събира такъв народ да ги прегледа, че библиотеката заприличва на кошер. Понякога се налага да ги изнасяме по за час-два и в църковното кафене. Не, не, досега нямаме нито един изчезнал. Петраки Влахов, който още държи кафенето, бди над тях като орлица.
— Искаш ли да хвърлиш едно око на списъка на членовете и спомоществователите, Гидик? — с нескрита гордост попита председателят.
Не дочака отговор и отиде до читалищната маса, зарови се в чекмеджето й. Нещо, изглежда, се пообърка, забави се, та Аргира Димитрова приближи да му помогне. Разгръщаха папки и тефтери, когато ръцете им внезапно се докоснаха и сякаш ток премина през двамата. Неволно извърнаха глави, погледите им се кръстосаха и всеки като че ли за пръв път видя другия. Не бяха красавци, но и мъжът, и жената, си имаха своята привлекателност. Захария Жечков беше висок и представителен, само дето от смъртта на жена си преди около година бе придобил навик да стои с малко скършени рамене; имаше открито лице и широко чело, късо подрязана брада и тъмни очи, чието обичайно изражение беше спокойната прямота. Аргира също беше над среден ръст, стройна, но не и слаба. Носеше косата си сресана на среден път и силно опъната назад, та ушите й оставаха открити. Беше с тънки и сякаш изписани вежди, права и с естествена червенина уста и поглед, на който не липсваше самочувствие, но без дързост; можеше да мине за хубава, ако не беше долната й челюст — прекалено широка и масивна за лице като нейното. Те останаха няколко секунди така неподвижно, после гъста червенина изпълзя изпод високата якичка на жената и заля прямодушното й лице. Учителката сведе очи и едва сега видя, че ръцете им са се срещнали точно над търсения тефтер.
— Ето списъка, господине — каза тя и не позна собствения си глас.
Докато го преглеждаше, Стефан Гидиков си придаде съсредоточено изражение, но всъщност мислеше за друго.
— Добре е — рече, като остави списъка на масата. — Ако силата на едно читалище се мери по броя на членовете, нашето ще да е башът на читалищата. — „Баш“ или „башове“ тогава наричаха пехливаните с най-голяма сила и най-голяма известност. — Е, също и по книжовното богатство.
Пръв от всички Михаил Икономов усети недоизреченото, онова, укорното, което се спотайваше зад привидната похвала — в цариградското училище той бе усвоил не само френския език и френската култура, но и гъвкавостта и богатата на отсенки и недомлъвки френска реч. И както винаги, когато беше възбуден, гласът му прозвуча пресипнало, докато казваше:
— Вие комай наред със сладостта на меда почувствувахте и горчилка на пелин, господине. Защо не се изкажете направо?
Стефан се засмя беззвучно, но така широко, че под дебелите му мустаци се видяха всичките му тридесет и два зъба, усмихваха се и воднистосините му очи.
— Прав сте и не сте прав, учителю — каза честно. — Няма дума, баджанакът е свършил отлична работа. — Нека припомним, че Мария, покойната жена на Захария Жечков, бе сестра на Щилияна Стефан Гидикова. — Членове, замогната каса, абонаменти… Да, да, всичко туй не бива нито да се отрече, нито да се премълчи. Ала…
— Аха! — обидчиво се обади Жечков. — Значи все има едно „ала“…
Стефан Гидиков предпочете да се престори на глух за вметването.
— Горчилката, за която споменахте, господин Икономов, беше от спомена за собствената ми грешка, която сега е на път да се повтори. Преди десет години ние — или аз, както искате — просто слагахме знак на равенство между читалище и библиотека. Няма спор, народната библиотека е велико нещо, неизчерпаем извор на мъдрост и просвещение. Ала ролята на читалището аз виждам и по-широка, и по-богата. Неговото призвание е не само да раздава книги, но и да стане факел, който да занесе светлина и в палата на богаташа, и в колибата на сиромаха. Точно това не постигнах аз — или просто недовидях — някога, когато носех председателския жезъл на баджанака.