— С Михалаки по̀ може — поклати глава Димитър Георгакев, — докато бай Стефан комай твърде лесно превива гръб насам и натам…
Стефан Гидиков наметна обшитата си с кожи дреха — в стаята бе студено като за мършавото му тяло — и едва после обобщи:
— Да го имаме за решено — каза. — Ти, баджанак, ще си избереш още двоица, които не са трън в очите на „българогласните елини“ и чинно-чинно ще се явиш с просба в общината, ала не утре, а другия понеделник. Дотогава аз ще говоря с бабалъка и с Бяно Абаджи…
— Аз пък с поп Юрдан и с господата Минков и Желязков — предложи главният учител, но Стефан поклати глава:
— Не, по-добре при поп Юрдан да пратим Бяно Абаджи. Той от другиго май акъл не приема.
— Ако не възразявате — плахо се обади Георгакев, — аз ще опитам при Саръиванов и Гюлмязов. Но не гарантирам като господина Икономова, само ще опитам. Ако не успея да ги придумам за подкрепа, поне, надявам се, ще изкрънкам от тях да не бъдат против.
— И ще искате позволение за някоя от родолюбивите наши пиеси, „Райна княгиня“ и другите.
— Ами ако откажат? — колебливо попита Захария Жечков.
— Тогаз нека бъде за каквато и да е пиеса — избърза дрезгаво Икономов. — Сега-засега най-важното е да възобновим театрото, нека то отново да плисне светлина сред народа. По-подир ще дойде време и за „Стоян войвода“, че, ако щете, и за „Битката при Върбовка“. — Гласът му пак възвърна обичайната си мекост. — Но ние мислим само за разрешението, а забравяме самото театро, господа. Пък то не е като да отидеш в дюкяна да речеш „Дай ми една ока сол“. Разбирате ли, ние нямаме право да се провалим. Инак вместо да сторим крачка напред, ще се върнем десет назад.
— Вярно е — тихо го подкрепи Сава Геренов. — Ние толкова сме зяпнали в хоризонта, господа, че не виждаме камъка в краката си.
— Мога да предложа нещо — със свойственото си стеснение каза Димитър Георгакев. — Добием ли разрешението, всичко останало да поверим в ръцете на Злъчката.
Говореше за даскал Димитър Инзов, по прякор Бурунсуза или Злъчката, който преди тридесетина години бе изнесъл на плещите си борбата за прогонване на гърцизма от българското училище.
— Добър съвет — съгласи се Гидиков. — На времето Злъчката сам игра Михал, пък и изобщо му иде отръки театро и карагьозчилъци. Той ще подбере артистите, ще ги научи как да говорят и как да действуват, ще поръча и на учителите що да подготвят за сцената.
— И е ревностен отечестволюбец — продължи Георгакев. — За доброто на народа ли е, никакви пречки, нито годините връз гърба му ще го спънат.
— Е, като че разрешихме всичко за днес — засмя се Жечков и седефените му зъби лъснаха сред черната брада.
Неизвестно откъде в десницата на Геренов — най-младия, ако не се броеше застаналият мълчаливо настрана ученик Добри Минков — се появи плоско шише. Той го размаха и каза весело:
— В такъв случай редно е да сръбнем по глътка за „на добър час“, нали?
Разнесоха се смях и поздравления и няколко ръце се протегнаха към стъкленицата, но по-бърза от всички се оказа Аргира Димитрова. Тя грабна ракията и с нервен жест я скри зад гърба си.
— Как не ви е срам, господа! — каза гневно, но без да повиши тон. — Разговаряме за толкова свети неща, пък вие… Уж говорехме за факел, който да освети и колибата на сетния сиромах, пък в ръцете ни — ракия. Няма що, хубав факел е нашият!
Протегнатите ръце се прибраха гузно. И пръв Михаил Икономов има̀ доблестта да признае правотата й:
— Госпожица Димитрова ни зашлеви плесница — произнесе бавно, — но аз й целувам ръката, с която го направи. Читалище и „бяла Рада“ — е, наистина не са си лика-прилика. Благодаря ви за урока, що ни дадохте, госпожице. — И се размърда: — Какво, да ставаме ли, господа?
— Не! — продължи с предишната острота Аргира Димитрова. Стиснатите устни и гневната бръчка между веждите отнемаха от женствеността на лицето й, но затова пък го озаряваха с някаква вътрешна светлина. — Господин Гидиков ни поднесе наготово някои идеи и хвала нему, че с тях ни извади от летаргията ни. Ала ние се задоволихме само да ги превърнем в план за действие. Мигар не могат и нашите глави да родят нещичко полезно?
Захария Жечков я гледаше с очаровани очи, когато каза:
— Може би госпожица Димитрова ще ни даде пример за това?
Внезапният изблик на раздразненост отшумя и младата жена отново изпадна в плен на затвореността и свенливостта си.