— Отдавна ме измъчва изостаналостта на българската жена, господа. Наистина Баби-Иванкиното училище е пълно, но колко девойчета се учат в него? Каква част са те от девойчетата на двайсетхилядния наш Сливен? Другите не тънат ли в безпросветност и душевна тъма, както са били бабите ни и бабите на нашите баби? — Аргира бе започнала свито и неуверено, но постепенно се разпалваше. — А преминала през школото или не, жената все още е разплодно добиче, нищо повече — да ражда деца и да стопанисва къщата, това е цялата и наука. Тук говорим за театро и сказки, но кажете, господа, ще има ли една-единствена жена, която да види театрото или да чуе сказката? Глупости! Жената, даже в храма Господен е затворена отделно, камо ли…
— Горчив, но справедлив укор — поощри я Жечков. Каза го по-възторжено, отколкото самите думи го изискваха. Тя му поблагодари с кимване, но отбягна да срещне погледа му.
— Можете ли да ни предложите нещо, госпожице? — попита Икономов.
Оживлението на младата жена отстъпи място на нов пристъп на свян, но тя си наложи да продължи ясно:
— От много време се таи неясна мисъл в главата ми. Виждам, не е по силите ни с едно махване да въздигнем жената по ум и положение до нивото на мъжа.
— И положение? — стрелна я с поглед Геренов.
— И положение, разбира се. Ами че кажете по съвест, господа: колко са жените в Сливен, които могат да си позволят като мене да бъдат например тук, сами сред толкоз мъже? Но това, повтарям, не сме в състояние да го променим изведнъж. Обаче защо поне да не направим нещо за духовното обогатяване на българката?
— Чини ми се, че започвам да ви разбирам — с присвити очи произнесе Гидиков. — Продължете, продължете, госпожице.
Аргира се възползува от поканата му:
— Можем да започнем с едно благотворително дружество на жените. Нека то да закриля и подпомага вдовиците и сиромахкините, но постепенно да захване да сее и просвета, и умения. Например шев и готварство за младите, може също детегледане и здравни привички, А и Бе за онези, които са останали слепи за четмо и писмо…
— … а защо не да се повтарят пред тях и сказките, които ще се изнасят пред мъжете — подкрепи я Гидиков. — Аз например ще се радвам моята Щилияна да чуе каквото има да каже Иван Икономов за личната свобода.
— Полезна, но трудна задача — замислено проточи главният учител.
— Готова съм да се нагърбя с нея — заяви решително Аргира.
— Въпреки плачевното положение в Баби-Иванкиното?
Разбраха го. Разбраха и признанието в думите му, но и тревогата. Аргира Димитрова бе минавала за най-личната ученичка на Захарина Яндова и Елисава Желева, а от четири години с чест и сполука ги бе отменила на учителската катедра. В последните години обаче девическото школо залиня — някои от учителките се преместиха, други се изпожениха и мъжете им ги спряха в къщи, та сега цялото Баби-Иванкино училище се крепеше само на труда на младата Аргира.
— Надявам се да се справя — каза тя по-просто и по-делнично, отколкото бе съдържанието на изречението. — Разбира се, ако мога да разчитам и на вашата подкрепа…
— Иска ли питане? — избърза да потвърди Захария Жечков.
— Ще получите подкрепа и от по-будните сливенки — обади се и Димитър Георгакев. — Например поръчителствувам за сестра ми Стилиянка. Тя не блести с ученост, но спокойно може да ви отмени в заниманията по шев и везба. И в същото време положително няма да изпусне нито една сказка…
От всички страни се разнесоха одобрително възгласи. Когато се поуталожиха, Стефан Гидиков потърси погледа й и каза развълнувано:
— За втори път днес ви благодаря, госпожице Димитрова. Докато има в Сливен жени като вас, факелът на познанието и напредничавостта наистина ще грее под всяка българска стряха.
Есенният мрак неусетно бе изпълнил стаята, но никой не го забелязваше.
5.
Тази година Бяно зазими долапа чак към Никулден. Не че имаше мющерии толкова до късно, но нарочно се залисваше до това време — вече добре познаваше самотата в безлюдния си дом, та, хитрувайки сам със себе си, гледаше да скъси принудителния си престой в него. Тъй или иначе през декември се прибра, поошета отгоре-отгоре, накупи си най-необходимото и се приготви за зимуване.
Един следобед, когато режеше дърва за огрев, на дворната врата се почука настойчиво. „Трябва да е някой непознат“ — лениво помисли Бяно, докато оставяше бичкията. Не се излъга. Като отвори, навън чинно го поздрави неизвестен мъж някъде между двайсет и петте и трийсетте, нито висок, нито нисък, слабоват за балканджия и едър като за градско чадо. Носеше добре опакована мукавяна кутия и се отнасяше към нея с подчертано внимание.