Поприказваха още малко и гостът си тръгна. Бяно Абаджи го придружи чак до дворната порта и го изпрати с пожелания за сполука в новото поприще, което подхващаше. После се върна в собата и дълго, цели часове, не свали очи от светлика на газената лампа. Пък мислите му бяха все към онази, другата виделина…
6.
Хитър и подозрителен, какъвто си беше, Йоргаки много по-късно щеше да се усъмни, че може би никак не е било случайно дето именно в този понеделник се бяха насъбрали толкоз общинари в метоха на църквата „Свети Димитър“. Не беше ги известил за никакво „по̀ така“ обсъждане (той изобщо не го бе очаквал), пък бяха надошли такива хора, които хич не минаваха за любители на празнословията — Русчо Миркович, Бяно Абаджи, поп Юрдан и други от техния калъп.
Тъй или иначе в този втори понеделник на месец януари 1870 година в метоха беше препълнено, едва се намираше място за всички по миндерлъците, а Маринчо, прислужникът, с мъка смогваше да принася кафета от църковното кафене. И тъй като нямаше по-важен въпрос, пък и заедно с останалите още беше под настроението на Коледата, на Васильовден, Богоявление, Ивановден и цялата поредица други светли празници, кметът подкачи весела лакърдия:
— Абе какво става с нашите сливналийки, бе? Като вървиш по сокака, ще се объркаш — туй нашият Сливен ли е, Париж ли е: всичките в малакофи и кундурки с високи токчета, хемен-хемен да забравиш що е било туй фустан и салтамарка.
— Че какво лошо има в това, кмете? — каза Панайот Минков. — Хем се сближаваме до Европата, хем — защо да не си го речем? — по-лъскави са, дяволиците…
Йоргаки чорбаджи все едно че не го чу. Продължавайки първоначалната си задявка, той шеговито се закани с пръст на Русчо Миркович:
— Ама да знаеш, главният кабахат е твой, чорбаджи.
— Кабахат ли? — вдигна вежди Миркович. — И защо да е точно мой?
— Защо ли? Ами че защото заразата я пренесе тук даскал Сава Доброплодни преди десет години, пък ти като зажени дъщеря си за Гидика, болестта се разпростря из цялото стадо, та стана… та стана… — Кметът извади едно листче, откъснато от вестник, изглади го на коляното си и зачете: — Стана, както го е рекъл ПеРе Славейков:
Той се изкиска високо, почти всички останали го последваха.
— Че зер на сватбата комай нямаше жена да не е в малакоф, чорбаджи. И не само малакоф, ами и разните му там ръкавици, дантели пред очите — той искаше да каже воали, — капели колкото цял чадър…
Всъщност беше вярно. Действително на сватбата на Гидиков и Щилияна въпреки лютия студ почти всички жени се бяха явили в европейски дрехи, а после все по-често и по-често ги подносиха и като ежедневни. Но в това изобщо нямаше нищо лошо, пък и вината на Миркович бе, както е думата, изсмукана из пръстите — какво беше отговорен той, че жените се облекли според новата мода? Но тук Русчо Миркович направи грешка. Вместо да се засмее с другите и да вдигне рамене, той каза раздразнено:
— Добре, кабахатлия съм, кмете. Затуй пък ти, като зажениш твоята Стилиянка, можеш да разпоредиш на сватбарките да се облекат както на твоя милост ще е най-угодно.
Изведнъж всякакъв шум замря. Йоргаки чорбаджи се преви така, сякаш го бяха халосали с юмрук в корема — ответната нападка го бе засегнала на най-чувствителното място. Защото Стилияна — или Тенинка, както той й викаше — отдавна бе прехвърлила годините за женене, но упорито отказваше да се задоми, като не криеше, че това е по причина на него и на неговото противобългарско поведение, което издигаше стена между семейството му и родолюбивото население на Сливен. Само за миг цялото му предишно добро настроение се изпари, буреносен облак затъмни хубавото му иначе лице. Останалите мъже в метоха затаиха дъх; слабостта на кмета към дъщерята и мъката му от житейската й несполука бяха известни, та всеки си даваше сметка за раната, която Миркович бе подлютил, и сега не без основание очакваше да последва не вихрушка, а истински горолом.
Но очакваната фъртуна не настъпи — попречи й идването на делегацията на читалището, водена от председателя Захария Жечков, а спътници му бяха касиеринът през тази година Иванчо Д. Желязков и главният учител Михаил П. Икономов