Подготовката, каза се, продължи почти два месеца. И в началото на март най-сетне прецениха, че всичко е готово и разгласиха деня на представлението. Определеният ден се случи такъв студен, сякаш бе изостанал, забравен, някъде от средата на януари, ала това не спря желаещите да видят „Геновева“ — напливът бе така невероятен, че и хиляда души да събираше голямата стая на Взаимното, тя пак надали щеше да подслони всички. Но стаята въпреки цялото наблъскване едва побра стотина, а останалите с истинска покруса се принудиха да поемат обратно по заледените сокаци на града.
Наистина само стотина бяха щастливците, но затова пък на тях бе показано същинско театро. Страничните прозорци бяха приспособени за ложи (най-предната бе отредена за Хайдар бей, мютесарифа), ученическите чинове, наредени по подходящ начин, играеха роля на театрални столове. В дъното на скован като за целта подиум беше сцената, а току до нея се бе разположил оркестърът на Димитър хаджи Иванов.
Първите посетители заприиждаха още по видело. Посрещаха ги неколцина по-големи ученици от Класното, които проверяваха „плацкартите“ им (струваха по половин турска лира, доста кръгла сумичка) и ги отвеждаха по местата им. Отделно имаше една групичка здравеняци, водена от познатия с буйността си Дели Пенчо; тяхната задача бе да се справят с онези, които се опитваха да се шмугнат без „плацкарти“, или щяха да внасят безредие по време на представлението. Но юначагите на Дели Пенчо почти нямаха работа през цялото време. Защото посетителите, всички в празничните си дрехи, идваха с особена тържественост и се държаха през цялото време някак достолепно, както подобава на истинско театро. Всъщност и самата обстановка ги прехласваше. Завесата, уж от обикновено платно, но майсторски ошарена с кафяви и сини гайтани — по-късно се разбра, че това бе направено безплатно от опитната вече във везбарството Стилияна Георгакева — будеше любопитство за онова, което се вършеше сега и което щеше да последва отвъд нея. Но като че ли още по-силно впечатляваха трите газени лампи, поставени на самия ръб на сцената, взети назаем за случая от Хайдар бей, от миралая на фабриката Хюсеин и — кой да допусне такова богатство за него? — от Бяно Абаджи.
Последен, но точно в уречения час, се появи мютесарифът, придружен от Хюсеин бей и любимеца на всички сливенци Халис бей. Посрещнаха го с ръкопляскане (него, каза се преди, бяха усвоили от поляците на Садък паша), знак за което благоразумно даде Михаил Икономов. Едновременно с това оркестърът гръмна и изпълни един от двата марша, които знаеше; изборът не бе от най-сполучливите — случи се полски революционен, а не турски марш, — но кой ще ти обръща внимание на такива подробности в ден като днешния! Хайдар бей отговори на всички тези приветствия с къси поклони и седна. Завесата не без затруднения се отвори и в същия миг стотината зрители се потопиха в чудната омая на театрото. Нямаше вече султан, робство, конаци и зандани, нямаше дори катадневни грижи — вечната магия на сцената ги бе пренесла, всички до един, в замъка на граф Зигфрид, където вярната му жена тъкмо го изпращаше на поход, за да започнат веднага след това патилата й на „многострадална Геновева“.
Нижеха се така „деяние“ след „деяние“, оркестърът — последното чудо на Сливен — запълваше според силите си времената между тях, а очарованието нито за минута не преставаше. Коварнят Голос уби Драко и, отблъснат от непорочната Геновева, я набеди с писмо до графа, че е прелюбодействувала с убития, по нареждане на Зигфрид двамата палачи Ханс и Хунс я изведоха уж да я предадат на смъртна казън, но се смилиха над нея и я оставиха с невръстния Енрих в пещерата… Толкова страдания се разиграваха пред очите им, така целомъдрието и вярността биваха многократно погазвани от коварството, та всеки от щастливците, успели да се озоват в „салона“, с цялата си душа участвуваше в премеждията и изменчивостта на съдбата на героите от „трагическото представление“. Разбира се, не липсваха и неволни случки, които внасяха чисто сливенски елемент в театрото, но те в никакъв случай не накърниха неговото вълшебство. Например когато граф Зигфрид така лекомислено, без никаква проверка, повярва на писмото на Голос и попадна с двата крака в твърде плиткия му капан, един от публиката се провикна: