— На мен най ми хареса първото изречение: „революция морална и с оръжие“ — каза младият Иван Ханджиев. — Я го прочети още веднъж, бай Икономов.
„Бай Икономов“ беше всъщност само три години по-възрастен от него, но с това обръщение младият учител отдаваше уважение на своя старейшина в школото.
— „Българският революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция морална и с оръжие“.
— Това е! — отново се възхити Ханджиев. — Цялата програма да се състоеше само в туй едничко изречение, пак стигаше.
— Абе прав си, даскалче — рече Михал Стоенчов, — ама защо са набутали толкоз мъчни думи, бе? Що са например туй „пропаганда“, „федерация“, „исторически претенции“, „форма на бъдещото управление“? — И като му обясниха, кираджията се тупна по коляното: — Виждаш ли, че можело и по-простичко?
— Аз пък най харесах втората точка — обади се на свой ред Нено Господинов. — „Огън, смърт“ и така нататък.
Този път главният учител прочете без подкана:
— „За да бъде изпълнена тази цел, дозволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“
— Ето я светата истина, мамка му стара! Огън и смърт — туй се полага на чалмалиите. Мигар те не са го правили пет века нам? Всичкото там друго, разните му дружествени съседи, федерации и прочие, са бабини деветини и нищо повече.
— А, не! — не се съгласи кундураджията Кондю. — Нашите първенци в Букурещ не са забравили да турят на една везна рязаните и нерязани турци, та ние ли ще ги забравим!
— Вярно бе! — съгласи се веднага Костадин Келов и подкрепи думите си с една звучна благословия. — Като четеше Савата за „ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел“, все едно че за наш Йоргаки говореше. Виж, другото, за гърчулята, е бошлаф работа. Те не ни дават своя черква да имаме, пък ние за братя ще ги пишем. Как не я?
Уж имаше въодушевление и подем, пък се усещаше, че нещо в разговора скърца, не върви. Това, изглежда, пръв забеляза домакинът, понеже по едно време, когато приказката позамря, подхвърли многозначително към Сава Райнов:
— Нещо не чуваме твоя глас, приятел. Имаме те за пръв измежду нас, пък когато дойде работата до програмата на Централния комитет, изведнъж замлъкна. Не си съгласен с него ли, що ли?
Савата му отговори, но го направи някак без ищах, неохотно:
— Смутен съм от думите ви — каза. — Чини ми се, че захванахте много лесно да сваляте глави — турски, гръцки, чорбаджийски…
— Ти кои защищаваш? — заядливо попита Нено Брадата. — Каседжиите, застанали в тоз час на пусия за невинни пътници нейде из Джендемите? Или Али Байрактар Топчи, дето пей дава да троши кокали и да прави меса на пихтия в хапуса? Техен закрилник ли се пишеш?
— А защо не спомена например едного турчина по име Юмер ефенди от Айше Хатун махала? Средна ръка табак и прекупвач на кожи? Или невям не го познаваш?
Нено Господинов се поколеба, но призна, само дето заби поглед някъде настрана:
— Какво пък, познавам го — опита се да придаде на гласа си нехайство, ала не успя. — И какво като познавам Юмер ефенди?
— Той е чалмалия — напомни другият. — Също и за него ли важи твоето „огън и смърт“? — Почака, но Брадата не се възползува от възможността да го прекъсне. И наистина не беше лесно да се отговори на въпроса му — Юмер ефенди имаше име на човек, който е турчин по вяра, но по душа по-християнин от много християни; не бяха един или два случаите в Сливен, когато той се бе възправял срещу нередностите и беззаконията, вършени с лека ръка и напълно безнаказано върху главите на раята, макар това да е навреждало и нему самия. — А да си чувал например Халис бей, дето е внук на прочутия Тахир ага, да е сторил зло на кой да е българин? А само те двамата ли са в нашия град? И сигурен ли си, че няма подобни тям по други градове и села?
— И какво искаш да кажеш с всичко това? — попита Кондю Кавръков.
— Че трябва да отдадем правота и на последната точка от „Програмата“, братя. — Савата се пресегна, взе брошурата от ръцете на главния учител и намери търсената точка. — „Десето. Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели всичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещено и честно дело, без да гледаме на вяра и народност.“ — Забеляза, че неколцина — Нено Брадата, Костадин Келов, че комай и Иван Ханджиев — понечиха да се нахвърлят с думи върху него, та побърза да ги превари: — И ако слушате мене, тази десета точка е дело не другиму, а лично на Дякона Левски.